Къщата беше притихнала в нощен сън. Габриела имаше чувството, че всяка крачка, която прави на пръсти по стария дървен под, отеква като оръдеен изстрел между каменните стени. Заспуска се тихо, но припряно по извитото стълбище, водещо към долния етаж. Сърцето на младата жена биеше до пръсване, нервите й бяха опънати до крайност. Само вестубюлът я делеше от улицата, а веднъж стъпила там, щеше да се слее с тълпата и да изчезне. Не можеше да остане повече в този дом. След няколко часа щяха да я потърсят, но щеше да е твърде късно да я намерят. Твърде късно да я накарат да се омъжи за мъж, когото не обича. Когото дори не харесва. Чието единствено преимущество пред останалите кандидати за ръката й, беше, че има власт. Цялата власт на този остров. Но тя щеше да отиде там, където той не може да я достигне.
Предпоследното стъпало изскърца под тежестта й. Габриела замря, очаквайки да бъде разкрита. Само на няколко метра от нея беше стаята на иконома, а той се подчиняваше сляпо на баща й. Боеше се дори да диша. Нощта продължи да бъде оглушително тиха. Или това беше шумът на собствената й кръв, препускаща по вените й, който заглушаваше всичко?
Босите й стъпала докоснаха излъскания до блясък мраморен под. Жената повдигна полите на роклята си и преодоля разстоянието до вратата. Ключът се завъртя с тихо щракване. Габриела отвори, колкото да се шмугне през процепа и се потопи в мастиления мрак отвъд стените на бащиния си дом.
Беше го обмислила – щеше да се придвижи по малките улички до края на града. От там през гората щеше да се спусне до пристанището и да се скрие на някой от корабите, които се готвят за отплаване.
Молейки се всички морски богове, за които се сети, да не бъде забелязана, младата жена премина покрай пристанищните кръчми, от които се чуваше смесеният шум на цветисти мъжки ругатни и женски кикот, заедно с нечие фалшиво свирене на цигулка.
Противно на очакванията й на кея беше съвсем тихо. Само звукът от плискането на вълните в дървените тела на галеоните нарушаваше тази тишина. Габриела продължи до най-далечния му край и с малко усилия, използвайки закрепващото въже, се покатери на борда на един от корабите. Скри се в трюма зад някакви чували и едва тогава си позволи да си поеме свободно въздух.
Не беше усетила кога е заспала, но едно рязко дръпване на косата я изтръгна от съня й за нови светове, където ще взима сама решенията за живота си. Още преди да се опомни, се озова на палубата, под заслепяващото ярко слънце. Когато очите й привикнаха, се видя обградена от разнородна тълпа мъже, които на висок глас обсъждаха какво да я правят. В глъчката от различни езици и акценти, Габриела успя да улови само думите „жена“ и „беда“.
- Какво става тук? - властен баритон проряза шумотевицата и мигновено се възцари тишина. - Боцман?
- Капитане, жена на борда.
От тъмнината на каютата си се появи мъж. Токовете на ботушите му отмерваха ударите на сърцето й, докато я приближаваше. Черна коса, черна брада, черни дрехи...черни като безлунна нощ очи, на едното от които имаше превръзка. Погледът му я смрази въпреки обедното слънце.
Огледа свитата в краката му жена, приклекна и хвана лицето й.
- Как се озова тук, госпожице?
- Промъкнах се през нощта.
- Кой те изпрати?
- Никой. Избягах.
Пиратът се изправи и й обърна гръб.
- Кой беше вахтен снощи?
- Кърби, капитане. - отвърна боцманът.
- Десет удара с камшик за неизпълнение на задълженията. - нареди студено мъжът и тръгна обратно към каютата си.
- А с жената какво да правим, капитане ? - попита някой.
- Каквото решите. - отвърна той без да се обръща.
***
Каел знаеше какво ще последва. Писъците и молбите й го потвърдиха. Моряците вярваха без сянка на съмнение, че жена на борда ще привлече нещастие на кораба. Но това не им пречеше да се позабавляват преди да я изхвърлят в морето.
След няколко часа на вратата му се почука.
- Влез!
Боцманът отвори. Каел се облегна назад в стола си и го погледна с очакване.
- Тя иска да говори с теб!
Капитанът се засмя.
- И откога съм длъжен да изпълнявам желанията на една разглезена фуста?
- Влияе на екипажа.
Каел се изправи и излезе навън. Видя екипажа все още скупчен около жената. Когато го забелязаха, моряците се отдръпнаха и го пропуснаха да мине. Мъжът я огледа хладно. Роклята висеше скъсана по тялото й, разкривайки синините по бялата й кожа и кръвта по бедрата й.
- Искала си да говориш с мен.
- Пуснете ме да си отида. - гласът й едва се чуваше, излизайки от нараненото гърло. Тя го погледна. - Моля!
Каел приклекна, зарови пръсти в заплетената й коса и изрече тихо в ухото й.
- Единственият изход от кораба е по дъската.
Отдръпна се и срещна решителния й поглед. Жената се изправи на изранените си, треперещи крака и, залитайки, пое към фалшборда. Съпродови я смехът на пиратите. На ръба на палубата тя се обърна, погледна Каел и скочи.
***
Морските вълни се заключиха над главата й. Габриела вече нямаше сили да се бори, остави се на хладната прегръдка на водата, която облекчаваше раните й. Миг и прохладата навлезе в дробовете й, отнемайки болката завинаги. Теченията я залюляха в танц. Някой хвана ръката й.
- Искаш ли да си ми сестра? - прозвуча глас като медно звънче в главата й.
Пред Габриела се материализира най-фантастично красивото същество, което някога беше виждала. Бледата кожа проблясваше като стрита мидена черупка,синьо-зелената коса обгръщаше торса и стигаше почти до средата на дългата гъвкава опашка на морското създание. Габриела само кимна омагьосана и русалката я целуна, вдъхвайки й нов живот.
- Аз съм Ианта. А ти?
- Измисли ми ти име! - помоли новородената русалка.
Ианта огледа новата си сестра.
- Лорелай.
Лорелай кимна. Харесваше й.
***
Всяка нощ през последния месец над водата падаше мъгла. А с мъглата идваше и Тя. Песента й беше като плач на флейта на фона на тихите въздишки на морето. Виждаше лицето й ясно – обрамчено от бели като морска пяна коси, очи с цвета на океана – винаги различни, гласът й проникваше в мислите му. И сякаш пееше само за него.
Каел се засмя мрачно. Всеки мъж на кораба беше уверен, че Тя пее само за него. Не мислеха за нищо друго освен за следващата нощ. Не плаваха, защото нощем мъглата им пречеше, а денем спяха, сънувайки Лорелай идваща отново с мъглата. Да, знаеше името й. Тя му го прошепна.
Капитанът не спеше. Стоеше на палубата и я чакаше. И тя дойде. Но не запя. Усмивка разтегли кораловите й устни и Лорелай протегна ръка към него. „Ела при мен моряко!“ - прозвуча в ума му шепот като галеща брега вълна.
Не можеше да й се противи повече. Каел скочи във водата. Ръцете й обгърнаха врата му, устните му се сляха с нейните и той потъна в усещането за гъвкавото тяло, което държеше в обятията си.
Не разбра нито кога се потопиха, нито колко дълбоко го отведе Лорелай. В ума му беше само тя, приканваща го да тръгне с нея, и устните й, които отнемаха дъха му.
Русалката пусна Каел и го освободи от магията си. Пиратът видя корабът му да се полюшва като малка точка над него. Въздухът излезе от дробовете му, когато извика след отдалечаващата се Лорелай. Тя се обърна и го погледна. Миг преди да издъхне мъжът видя как опашката й се превръща с разкъсана рокля.
Русалката усещаше сладкия вкус на отмъщението и не съжаляваше за погубения живот на капитана. Все още помнеше горчивината на собствената си смърт. Това беше нейното проклятие.
© Todos los derechos reservados