Слънцето облиза Боли връх и погали с лъчите си покривите на каменните къщи в Карабелци. Керемидите лъщяха, покрити от скреж. Васил Брезовеца се щуряше насам-натам из двора, прокашля се и приглади мустаки. От устата му излизаше пара. Беше нахранил стоката. Не го свърташе на едно място. Дойде чаканият ден. Не можеше да отлага вече. Беше Сирни заговезни. А един грях го мъчеше цяла зима. Гюла Брезовица знаеше за него.
– Василе, иди при Стоян! Кажи му! Има грешка, има и прошка. Па и кога не е нарочно... Мигар може човек, ако знае, че грех прави, да го стори.
– Може, Гюло, може. И такива хора има. Нека обденее още малко и отивам.
– Гюло, мари – провикна се свекърва ѝ Стана.
Беше прикована към леглото от инсулт. Не можеше да стане. От пет години мислеше, че не заслужава името си. Но не спираше да командва снаха си. И не само нея.
– Пося ли лехите, ма!? Я какво време се отворило вънка.
– Земята е още замръзнала. Рано е – отвърна ѝ Гюла.
– Аха, рано било. Като разгрее следобед, ти разкопай и по ...