Пълен идиот

Йоцо вървеше през снежните преспи, стъпките му потъваха в тях и правеха пътека. Очите го боляха от тази снежна белота. Денят бавно пристъпваше, сякаш все още се колебаеше дали да се изтърколи от завивките си или да остане още малко в тях. Всяка сутрин, той се отправяше към малкия манастир, който като лястовиче гнездо, бе залепен в подножието на планината. Помагаше на свещеника и клисаря Мито да поддържат светата обител. Срещу парче хляб, чиния топла храна, а понякога и за някоя подхвърлена монета - от милостиви посетители, той раздаваше целия си ентусиазъм и работни способности. 

Днес го чакаше много работа. Толкова сняг се изсипа през нощта, че затрупа пътищата, къщите. Гората мълчеше свита под тежестта на снега и не смееше да се размърда. Само самотната фигура на мъжа чернееше върху бялата пелена, като игла която се промушваше през нея.

Йоцо беше здрав четиридесет годишен мъж. Приличаше на голяма канара откъсната от мощната снага на Балкана. Но в това огромно тяло пърхаше душата на дете. На лицето му винаги грееше една наивна и глуповата усмивка. Наричаха го идиот, но той не се сърдеше или просто не разбираше смисъла на тази дума.

Стигна до манастира и потропа на голямата порта. Студът го беше хванал в клещите си и безмилостно го стискашее. Устните му бълваха пара, сякаш в гърдите му имаше огън. Краката му тежаха, а влагата  която се бе просмукала в тях, ги сковаваше - като в окови. След известно време тишината се разкъса от метално потропване. Мито отключи портата. Все още сънен, наметнат с кожух от овчи кожи, сърдито измърмори:

     - Къде си тръгнал толкоз рано, Йоцо!? Хич акъл нямаш! Само ти и гаргите обикаляте в тоя студ. 

     - Ааа, Мито, трябва да изрина снега. Път от селото до тук да има, че как иначе ще дойдат хората. Стига се мръщи, виж колко е хубаво. - ухили се той и заподскача върху преспите. - Хрупа, като зеле под нозете ми. А пък студът как гори лицето ми - като с ръжен и какъвто е бял и гъст прилича на халва. 

     - Стига приказвай!  Влизай, че от това висене в тоя студ станах на висулка. - измърмори клисарят.

     - Ти обичаш ли халва, Мито? Ама оная бялата, дето прилича на сняг. Аз много я обичам! Дъвчеше я, а тя полепва по зъбите и небцето. Сладостта ѝ бавно пълни устата и се топи. Ти смучеш, а тя става все по- малка. Докато съвсем се разтопи. Истинска наслада. Халвата е като живота. И той е хубав, но трябва да умееш да го сдъвчеш добре, за да потече сладостта му, че да се насладиш. Ама доста трябва да дъвчеш и най-вече да имаш здрави зъби. - продължи да приказва Йоцо следвайки го.

Стигнаха до малката стая на клисаря, където гореше едно черно кюмбе. 

    - Хайде, стопли се, че се захващай за работа! Днес не ми се занимава с идиоти. 

    - Ти пък, защо мразиш идиотите? Мислиш ли, че е лесно да си идиот в днешно време. Много е трудно, кога реалният живот не съвпада въобще с измисления свят на идиота. Все страдаме от реалната грубост, реалното лицемерие на нормалните около нас. За нас казват, че сме като развалени воденици - тракаме, вдигаме шум, а не мелим. Ами те хората, Мито, така и не свикнаха да не сравняват и да не изискват от всички еднакво. Нормалните са си нормални, а ние идиотите сме като магарешки тръни - бодем и дразним останалите. Всеки е силен в това което може. Трябва ли да обвиняваме птиците, че не могат да тичат из полето - като сърни, а сърните, че нямат полета на птиците!? Нашият интерес към живота е по-силен от болката и страха, в който живеят онези - нормалните. Затова сме и идиоти. 

     - Така е, вие не разбирате човешките закони и норми. Живеете по свои правила. Не сте от този свят.

    - Е, Мито, той и Исус е дошъл със свои закони и норми на Земята, не е живял по човешката мяра. - засмя се щастливо Йоцо.

     - Абе, ти, съвсем полудя! Сега ще изкараш, че Исус е бил идиот. Такива, като теб вързани трябва да ги държат.

      - Че то..., що добри хора вързани са били, даже и на въжето са увисвали. За едни са били добри, за други лоши. А Исус и на кръстта са го разпънали, пак заради човешките норми.

     - Ти, май не си толкова голям идиот или просто се правиш на такъв!? - погледна го с любопитство клисарят.

        - Учителят Рашко каза , че "гениите не са нищо повече от пораснали идиоти или полуидиоти".  Аз обаче хич не обичам половинчати неща, за това избирам да съм пълен идиот. Че то така се омешаха полунормални и полуидиоти, вече не можеш ги разбра кой - кой е! Малко останахме пълните идиоти и в това, може би е моето спасение. Хайде, отивам да рина снега, че да изкарам днес за едно парче халва. -  каза той, а на лицето му се появи онази усмивка - наивна и глуповата.