Пътуване из ада

Част 1

“Криеш се зад ъгъла, виждам те, усмихваш се, не мога да се сдържа, краката ми се разтапят и светът се върти, аз не знам къде съм, но знам ти къде си, там, на крачка от мен, така блестяща и искряща, заслепително красива. Аз те гоня, но тичаш бързо, бягаш, криеш се по малките улички, но аз не спирам да те търся, повдигам всяко камъче и живея със сладката надежда за твоето мило лице, понякога се отчайвам и спирам, но все пак знам, че си там и че накрая ще се срещнем, ако ли не, има време, вечността е пред нас, чака ни да изживеем всичко… ”

Пламъкът гореше и изгаряше всичко по пътя си, прах се рееше в горещия въздух, чуваха се викове, някой раздираше тишината на хиляди малки парчета със силни крясъци. Краката му се влачеха из прахоляка и той влизаше в очите му, мъчеше се  със сетни сили да изпълзи по дългата пътека, тази светлина там, в края, му се струваше безкрайно далечна, но знаеше, че трябва да стигне до края, че всичките сълзи и болки на света няма да го спрат, тръпки прилазваха по гърба му и той се чувстваше сякаш хиляди ръце го бяха хванали, се бяха вкопчили в него и той не можеше да избяга, беше му трудно. Гласът ù в мрака го караше да продължи, даваше му светлина  по пътя и надеждата, че ще я види и ще я спаси.

- Нораааа!! - викаше, но всъщност прошепваше той.  Не се чуваше нищо, само тези болезнени крясъци го измъчваха отвътре и не му даваха покой. Ръцете му лепнеха от кръвта, стичаща се от множеството прорезни рани по тила  и гърдите му, сълзите миеха прахта от лицето му.

Знаеше, че нищо няма да може да направи, че е е безсилен пред желанията на злото,  не обвиняваше никого, само себе си, той беше създал този ад, неговия болен мозък беше създал тази чудовищна реалност.

Той затвори очи и си спомни как всяка сутрин той се събуждаше и лъхаше на спирт, а тя стоеше просната на Земята, обляна в сълзи  със зачервени очи, изпокъсани дрехи и синини по врата.

- Видя ли какво ми причини? -  изкрещя тя с дрезгав глас.

Той извърна погледа си и се понечи да стане, но краката му бяха омекнали, а главата му беше натежала върху възглавницата, въпреки това, той стана, прескочи я и отиде в банята, в огледалото той не можеше да се познае, изглеждаше по-стар, блед, с кръвясали очи. Бързо се изми, облече се и излезе. Денят му беше скучен, изпълнен със тягостни задължения, той нямаше задръжки, не виждаше смисъл да се съобразява с другите, той мразеше хората, дразнеха го плоското им мислене и поведението им, което за него беше винаги абсолютно предсказуемо.