Срязвам с джобно ножче задния край на пурата и поднасям пламъка на малкия CLLIPER към нея. Ритуал, на който отдавам част от времето си и някак вътрешно отчитам като грешка, която върша с финес и стремеж към съвършенство. 

   Пейката, върху която съм седнал, издърпва топлината от тялото ми. Студеният ноемврийски въздух се вклинява в процепите към задните ми части. Оглеждам се наоколо и разбирам, че съм попаднал в неприлично спокойствие. Слънцето блести насреща ми, а продавачката от близкия магазин за дрехи ме гледа подозрително. Не обичам да ме гледат, особено с подозрение. 

Острата миризма на горящ тютюн отваря сетивата ми. На няколко метра съм от главната улица “Александровска” и сякаш чувам въздишките ѝ. Името е величествено, започва с първата буква от азбуката. 

- Здравей, познавам те!- чувам, звъннлив, като на кристална чаша чукната с метален прибор, женски глас 

- Нима! - отвръщам с изненада и поглеждам слисан към улицата. 

Мисля си:

“Хлюцинирам!”- макар да се съмнявам в така бързият ефект на пурата.-“Коя си?” – питам, по-скоро себе си, но усещам, че мислите ми се преплитат с нечие друго присъствие.

– Аз съм тази, която винаги съм била.– чувам отново същия глас, но вече по-тих. Звучи ми вече по- топло, меко, приятелски и сякаш зарадвана от комуникацията ни. Поглеждам в околовръст- няма никой, само продавачката зад витрината, а може би собственичката. 

-Ти да не си Александровска?– приемам налудничавата игра, за да не прекъсна крехката ни комуникация.

 – Имала съм и друго име, но нека да я караме без формалности - продължава игриво гласа.

“Въобразявам си и си измислям този диалог в главата от скуката която ме е обхванала.”- си мисля.

 Познавам те, още от малък, майка ти и татко ти и тях ги знам. - продължи гласът. Звучи ми като стара съседка

- Запознаха се ей там, по-нагоре, до бившето кино. Те как са?

- Починаха.- отвръщам глухо с чувството, че съм отворил врата, зад която ме очаква празна стая.

Съжалявам- отвърна ми “съседката” - такъв е ходът на нещата, в един момент идвате бебета, а в друг си тръгвате като сенки. 

Натъжаваш ме! - казвам ѝ осъзнавайки истината.

Тя не ми отговори, вместо това се чу камбанният звън на градския часовник. Мелодията му е с емблематична за града ни.

  - Истината е, че един ден ще вървиш по мен като старец, а аз ще съм си все същата, - чувам гласът ѝ отново.- А, и да ти кажа също, че пазя всички спомени за всеки. Искаш ли да ти припомня един?

- Добре, давай!- предизвиквам я.

Когато беше малък и се разхождаше с баща ти, вместо да ти купи любимия комикс те заведе на сладкарница. Помниш ли кога беше това?

- Не помня.

- Беше на десет.

- Добре де, на десет, какво значение има? 

- За мен има. Във времевия дневник всичко е записано, име, ЕГН, дата и час. В случая 12 май, 1986 година, 14:35 , а останалото е подробности.

- Но, как е възможно?!- задавам въпрос и си мисля, че съвсем му изтървах края.

- Не е дошло времето на хората да го разберат.  

- А твоето? - отбелязвам хапливо, и не се питам вече, дали това е реалност, или не - Посрещаш младите, изпращаш старите и така животът за теб сякаш е траен кръговрат върху гръба ти.

- Не се заяждай, един ден и аз ще свърша. - отвръща ми с тежестта на цял тон истина, - нещата като цяло трябва да си имат начало и край, за да придобият смисъл. 

Не и отговорих. Дърпам от пурата като в унес. Въгленчето изпуква и нови кълба дим се носят над главата ми. Слънцето се е килнало зад една от сградите и тъмна сянка е започнала да пълзи през тротоара. Меденият обков на покрива отсреща пръска червеникави, метални отблясъци. Хората се мяркат откъслечно. Не бързат в неделния ден. Носят се бавно и лежерно, сякаш са плаващи лодки в дълбоки води.

- Имам спомени за теб и приятелите ти, - чувам гласът отново, присъствието му вече е осезаемо- търсите се, намирате се, шляете се, потъвате през времето във входовете на кината, магазините, кафенетата. Ти обичаш да ходиш в книжарниците, нали?

Можех ли да отрека? Та тя знаеше всичко за мен, таен наблюдател в годините, записвал всяко мое движение и дума.

- Да, взимам си по някоя книга, но в повечето пъти ходя от скука или за да убия време. Отгръщам страници, прочитам нещо, действа ми добре.- отговарям, колкото да поддържам разговора. 

- Виждала съм те влюбен, прегръщаше и целуваше не една и две.

Ами, така е, едната ми стана жена. Родиха ми се и деца.

 - О, колко любов се носи по мен. - продължи без да отчете отговорът ми. Да ти кажа това е особено осезаемо в началото на лятото. Липите са нацъфтели, а краката на влюбените са така леки. Красота минава по мен, но и не само… има и суета, и страдание, трябва да търпя и разделите, и гнева, и празнотата, и болката. Усещам всичко, но съм безпристрастна.  

- Как в възможно?-  здравият ми разум се съпротивлява срещу тази фантазия.

- Не съм фантазия - отгатва мислите ми тя. - Казах ти вече за информацията. Аз съм спомените, стъпките, гласовете, всичко, което си видял и чул при мен е част и от теб. Няма как да вървиш по една улица, без тя да не те запомни. Ежедневно през мен минават всякакви хора, пресметливи, празнуващи, обичащи, блуждаещи, мразещи, страдащи и какви ли не. Уличните музиканти, напоследък зачестиха. Някои от тях ме дразнят. 

  Замислям се над това. Мълча. Тази странна комуникация ме кара да се чувствам особено. Сякаш разговарях с част от себе си, която дълго време не съм слушал.

- Харесвам те!- казвам изненадващо леко, нахално, както бих го казал и на момиче по което си падам.-Обичам покоя който ми носиш, дърветата, витрините на магазините, светещите лампи, красивите жени, подрънкването на чашите от масите, потокът на гласовете, празничната суета, фасадите на сградите, подпийналите нощни бохеми… 

 Затихвам. Александровска и тя мълчи. Не беше нужно да ми отговори. Стоим си като добри приятели, такива които могат да седят с часове заедно, без да си кажат нищо и да им е комфортно. Добрите приятели не се лъжат, говорят си истини или ги премълчават. Приех нейните. 

  Ставам. Студът е проникнал в тялото ми. Загасям пурата си в близкия кош. Огънчето пада вътре. Кубинците ще ми се разсърдят. Според тях е грешно да се гаси пура по този начин, трябва да се остави да изгасне сама, да изживее живота си. Все още не съм достигнал съвършенството. Продавачката, а може би собственичката, ме гледа с подозрение зад витрината на магазина си. Надявам се да има пожарогасител. 

   Александровска поема стъпките ми. Пускам се в бавна разходка. Записвам се в информационните ѝ дневници. Отърсвам се от праха на времето.