Бях срязал грижливо с джобното си ножче задния край на пурата. Поднесох пламъка на малкия CLLIPER към началото, докато не се появи игриво червено въгленче и струйка тънък сивкав дим. Ритуал на който отдавах част от времето си. Да, отчитах, че е грешка, но я правих с финес и стремеж към съвършенство. 

   Пейката, върху която седях, издърпваше топлина от тялото ми. Студеният ноемврийски въздух се вклиняваше в процепите й към задните ми части. Огледах се наоколо. Попаднал съм в неприлично спокойствие. Преди години тук беше пълно с хора. Казваха, че сме били в състояние на свободно падане или че копаем в дъното. Какво пък, движението по своята си същност е форма на трансформация.

 Острата миризма на горящ тютюн отваря сетивата ми. На няколко метра съм от главната улица и сякаш чувам въздишките й. Склонен съм да поговоря с нея, разбира се, ако има желание и не се държи надменно. Александровска- величествено име. Започва с първата буква от азбуката. Женско по призвание, с лично местоимение - тя. 

Ще се пробвам с цялото си възпитание подобаващо на изискана дама. Нещо като…:

- Следобедите са така прекрасни през ноември, не мислите ли?

  Мълчи. Е, какво пък, да не би да очаквах отговор. Слънцето блести насреща ми и миризмата на димящата пура осезаемо ми въздействат. Отсреща продавачката от магазина за дрехи ме гледа подозрително. А може би е собственичката? Изглежда така, сякаш е глътнала годините си. Не обичам да ме гледат. Особено с подозрение. Не правя нищо нередно. Седя и се наслаждавам на пурата си.

- Здравей, познавам те- чувам отчетливо женски глас.

- Нима! - отвръщам в рефлекс на изненада и поглеждам към улицата. Невъзможно. А може би, халюцинирам, макар че се съмнявам в така бързият ефект на пурата.

– Коя си ти? – питам на ум и усещам как мислите ми се преплитат с нечие друго присъствие.

– Аз съм тази, която винаги е била тук– чух отново гласа. Звучи топло, меко, приятелски, игриво приповдигнато, сякаш се радваше на осъществената връзка. Поглеждам в околовръст. Няма никой, освен продавачката зад витрината, а може би собственичката. Е, говорим си значи.

–Ти си улицата, нали?– приемам тази налудничава игра, за да не прекъсна крехката ни комуникация.

 – Разбира се, че съм аз. Познаваме се добре, можем да я караме и без формалности.

  Въобразявах си. Просто си измислях някакъв диалог в главата от скуката, която ме е обхванала 

- Знаеш ли, харесвам те! - отвръщам й директно. По същият начин бих го казал и на момиче, по което си падам.

- И аз те харесвам. Колко пъти сме били заедно? Познавам те от малък, още пеленаче, когато те разнасяха по плочките ми. Познавах и майка ти и баща ти. Запознаха се, ей там, по- нагоре, до бившето кино. Как са те, не съм ги срещала отдавна?

- Починаха- отвръщам без да се замислям.

-Съжалявам, така се случва.- чувам меланхоличния й глас- В един момент идвате като бебета, в друг си тръгвате като сенки. 

- Натъжаваш ме, защо ми го казваш?! - почувствах тъга осъзнавайки това което ми казва.

 Не ми отговори. Вместо това се чу камбанният звън на градския часовник. Мелодията му бе с емблематична за града ни песен. Известяваше времето на всеки кръгъл час. 

- Защото съм истинска и не ми е трудно да пророкувам- чух гласът й отново. - Истина е, че един ден ще стоиш върху мен като старец, а аз ще съм все същата и ще пазя спомените ти.

-Доста си пряма.

- Пазя всеки спомен. Искаш ли да ти припомня един, когато беше малък, с баща ти. Водеше те към сладкарницата. Купи ти паста вместо любимия комикс. На колко беше тогава?

- Не помня.

- Беше на десет.

-Добре де, на десет, какво значение има? - продължавам да водя този глупав диалог в главата си.

- За мен има. Във времевия дневник е записано- името, ЕГН, дата и час. В случая 12 май 1986 година, 14:35 часа…останалото е подробности.

- Как е възможно да знаеш всичко за всеки?

-Информацията е около нас. В днешно време умните глави са го прозрели и се опитват да го приложат в новите технологии. Всяко нещо с времето си.  

- Само твоето време липсва - подхвърлих хапливо. - Посрещаш младите, изпращаш старите, животът е в траен кръговрат върху гърбът ти.

- Един ден ще дойде и моят край, - казва ми с тежестта на тон истина - всяко нещо си има начало и край. Така то придобива смисъл. 

  Не отговорих. Дръпнах от пурата като в унес. Въгленчето изпука и нови кълба дим се разтеглиха над главата ми. Слънцето се беше килнало зад сградата отсреща и сянката й започна да пълзи през улицата. Меден обков, украсяваше реставрираното кубе на покрива й и пръскаше червеникави, металически отблясъци. Хора сновяха откъслечно. Не бързаха като през работен ден. Вървяха бавно и лежерно, подобаващо като за неделя.

- Ето, имам спомени и с приятелите ти. Търсите се, намирате се, шляете се. Потъвате през времето във входовете на киното, на магазините, на кафенетата. Ти обичаш да ходиш в книжарниците, нали?

  Можех ли да отрека?

- Да, взимам си по някоя книга. В повечето пъти ходя от скука. Влизам и убивам време. Отгръщам страници на книги за да прочета нещо умно. Действа ми добре- отговорих й колкото да поддържам разговора. 

- Помня те и влюбен- продължи.- О, колко любов се носи по мен. Особено в началото на лятото, когато са нацъфтели липите. Краката на влюбените са така леки, сякаш левитират. Ти също беше един от тях. Демонстрираше своята свобода и сила пред момичетата. Толкова красота минава по мен, но и не само. Има и страдание. Присъствала съм и на разделите. Гняв, празнота, болка. Усещам ги. Трябва да понасям и това. 

- Как така?- питам напълно разоръжен.

- Казах ти, информацията е систематизирана и е вид хронология във времепространството, и не само. Аз съм спомените, стъпките, гласовете. Всичко, което си видял и чул тук, е част от мен. Това е част и от теб. Няма как да вървиш по една улица, без тя да не те запомни. При мен всичко е на показ. Всеки е излязъл да покаже по нещо. Мога също да чета мисли и чувства. Ежедневно по мен минават пресметливи, празнуващи, обичащи, блуждаещи, мразещи, страдащи и какви ли не. Уличните музиканти, напоследък зачестиха. Някои ме дразнят. 

 Замислих се над това. Идеята, за улицата като някакъв наблюдател и архивар на живота, ме завладя. Пушекът от пурата ми сякаш се виеше в синхрон с мислите ми. Мълчах. Тази странна комуникация ме караше да се чувствам странно. Сякаш разговарях с част от себе си, която дълго време не съм слушал.

Харесвам те!- повторих отново. - Харесва ми покоя, който ми носиш, дърветата, магазинчетата, светещите нощно време светлини на лампите, красивите жени, подрънкването на отсервирани от масите чаши, празничната суета, фасадите на сградите, подпийналите нощни бохеми, сновящи към поредния локал - думите ми бяха комплименти. 

 Затихнах. Александровска мълчеше. Не беше нужно да говори. Бяхме като добри приятели. Такива, които седят с часове заедно без да си кажат нищо и така да им е комфортно. Добрите приятели не се лъжат, говорят си истини или ги премълчават. Приех нейните, а аз, какво да скрия, тя знаеше всичко за мен.

  Станах от пейката. Студът бе проникнал в тялото ми, но не ми пукаше. Загасих пурата си в близкия кош. Огънчето падна вътре. Кубинците щяха да ми се разсърдят. Според тях е светотатство да се гаси пура по този начин. Пурата трябва да се остави, да гасне сама, да изживее живота си. Все още не съм достигнал съвършенство. Продавачката ме гледа с подозрение зад стъклата, а може би собственичката. Надявам се да има пожарогасител. 

 Александровска пое стъпките ми. Усещам въздишките й. Пускам се в бавна разходка. Записвам още един ден в информационните й

дневници.