Размисли на един особняк

Обичам да съм  сам, потънал в своите мисли. Да разсъждавам както си искам,  без някой да ми противоречи. Мразя да ме поучават, а това често ми се случва. Само да изляза от къщи и срещам някой познат, който започва  да ме разпитва. Съветва ме за най-банални и незначителни неща, като че ли съм някакъв малоумник. Такъв неориентиран, който по някаква щастлива случайност е срещнал точно него най- умния и вещ приятел, за да го насочва и да му казва как да си живее живота. С голяма мъка успявам да се разделя с този всезнаещ и налитам на друг компетентен, който започва да ми се оплаква. Нямате си на идея какви проблеми има. Ами то не бе безсъние, главоболие, как си е убол пръста на крив пирон и какви болки е претърпял, как нямал пари, на какъв тъп бар е бил и т.н.. Направо да се депресирам. Бързам да се кача на автобуса, нищо че съмнително скърца на старо. Важното е да се спася и да остана сам със себе си. И ето седнал съм и зяпам през прозореца ранната пролет, изгрялото утринно слънце, дърветата и ясното небе. Красиви са. Все едно ги виждам за първи път и ми става едно хубаво, леко, спокойно...В този момент до мен застава възрастна жена и ме блъсва грубо, а в погледа й се чете омраза. Ненавижда ме, защото съм млад и съм седнал и се правя на разсеян като гледам  навън. Какво  толкова гледам?! Тя трябва веднага да седне. Бързо скачам и заставам отпред,  близо до шофьора и неволно засичам настръхналите погледи и възмутени лица на другите пътници в автобуса. Почти чувам какво си мислят.  Ами да, днешните млади са невъзпитани, безсърдечни и жестоки. Те не уважават по-възрастните. Като потвърждение една друга сърдита кисела като лимон - не, като лимон, /да не обиждам полезния и хубав плод/, а като вкиснат оцет ме поучава. Трябвало да седна в дъното на автобуса, а не да вися над главата й. Къде да сядам като вече слизам?! Не се обяснявам, а с огромно облекчение напускам автобуса. Чувствам се свободен и почти щастлив.  Вдишвам  свежия утринен въздух, бързайки за работа. По-късно се поздравявам делово с колегите. Тук, за моя радост, всички ме познават като особняк и никой не ме обременява с излишни въпроси или оплаквания. През обедната почивка обменяме информация за времето, спорта или някоя мадама. Заедно обядваме,водим непринуден разговор, шегуваме се. Абе, свестни хора са. Вечерта се прибирам със същия автобус, но обикновено всички са изморени, гладни и вече  кротки. Често това граничи със скуката и необичайна тишина. Да, тишината, културното поведение ни убива и изморява. Друго е да крещиш, да  обиждаш и дори да  налиташ на бой. Това означава, че си непримирим, че имаш позиция и не понасяш чуждите грешки. Тогава живота ти става смислен, по-жив и разнообразен. А аз не умея това. Аз бързам да се прибера и да си дочета романа, който вчера зачетох.

Обичам спокойствието. Най ми е хубаво когато съм сам. Ако искам може да ям, да чистя, да мързелувам или да си пусна телевизора, но май последното не е добра идея. Новините и филмите винаги са пълни с  природни бедствия, кражби, убийства. Често ги преповтарят, а понякога умуват над невероятни проблеми. Ето, дават  верижна катастрофа в мъгла. Всезнаещи журналисти питат защо няма сложен пътнически знак за мъгла. Гледам и се чудя. Аз ли съм глупав или другите са много умни или шофьорите са слепи и не виждат мъглата. Някак си не се сещат да намалят скоростта. Извода е, че не са виновни за катастрофата. Нямало знак, който да ги предупреждава, че има мъгла, нищо, че са затънали до ушите в нея. Глупостите ме изнервят  и  затова спирам телевизора. Романът кротко ме чака и леглото за сън също. Може би ще си пусна любима музика ...малко  рок или метъл.  А утре ми предстои същия ден или нещо подобно, а после пак и пак...В моя живот също няма знаци за мъгла и болест, за любов или злоба, но аз ги виждам,  очаквам, сблъсквам се с тях, защото това е реалността. Никой никога не те предупреждава за нищо, а то просто ти се случва. Животът е уникален, нелогичен и особен нещо като...  мен самия.:)