Размисли на един особняк
Обичам да съм сам, потънал в своите мисли. Да разсъждавам както си искам, без някой да ми противоречи. Мразя да ме поучават, а това често ми се случва. Само да изляза от къщи и срещам някой познат, който започва да ме разпитва. Съветва ме за най-банални и незначителни неща, като че ли съм някакъв малоумник. Такъв неориентиран, който по някаква щастлива случайност е срещнал точно него най- умния и вещ приятел, за да го насочва и да му казва как да си живее живота. С голяма мъка успявам да се разделя с този всезнаещ и налитам на друг компетентен, който започва да ми се оплаква. Нямате си на идея какви проблеми има. Ами то не бе безсъние, главоболие, как си е убол пръста на крив пирон и какви болки е претърпял, как нямал пари, на какъв тъп бар е бил и т.н.. Направо да се депресирам. Бързам да се кача на автобуса, нищо че съмнително скърца на старо. Важното е да се спася и да остана сам със себе си. И ето седнал съм и зяпам през прозореца ранната пролет, изгрялото утринно слънце, дърветата и ясното небе. Красиви са. Все едно ги виждам за първи път и ми става едно хубаво, леко, спокойно...В този момент до мен застава възрастна жена и ме блъсва грубо, а в погледа й се чете омраза. Ненавижда ме, защото съм млад и съм седнал и се правя на разсеян като гледам навън. Какво толкова гледам?! Тя трябва веднага да седне. Бързо скачам и заставам отпред, близо до шофьора и неволно засичам настръхналите погледи и възмутени лица на другите пътници в автобуса. Почти чувам какво си мислят. Ами да, днешните млади са невъзпитани, безсърдечни и жестоки. Те не уважават по-възрастните. Като потвърждение една друга сърдита кисела като лимон - не, като лимон, /да не обиждам полезния и хубав плод/, а като вкиснат оцет ме поучава. Трябвало да седна в дъното на автобуса, а не да вися над главата й. Къде да сядам като вече слизам?! Не се обяснявам, а с огромно облекчение напускам автобуса. Чувствам се свободен и почти щастлив. Вдишвам свежия утринен въздух, бързайки за работа. По-късно се поздравявам делово с колегите. Тук, за моя радост, всички ме познават като особняк и никой не ме обременява с излишни въпроси или оплаквания. През обедната почивка обменяме информация за времето, спорта или някоя мадама. Заедно обядваме,водим непринуден разговор, шегуваме се. Абе, свестни хора са. Вечерта се прибирам със същия автобус, но обикновено всички са изморени, гладни и вече кротки. Често това граничи със скуката и необичайна тишина. Да, тишината, културното поведение ни убива и изморява. Друго е да крещиш, да обиждаш и дори да налиташ на бой. Това означава, че си непримирим, че имаш позиция и не понасяш чуждите грешки. Тогава живота ти става смислен, по-жив и разнообразен. А аз не умея това. Аз бързам да се прибера и да си дочета романа, който вчера зачетох.
Обичам спокойствието. Най ми е хубаво когато съм сам. Ако искам може да ям, да чистя, да мързелувам или да си пусна телевизора, но май последното не е добра идея. Новините и филмите винаги са пълни с природни бедствия, кражби, убийства. Често ги преповтарят, а понякога умуват над невероятни проблеми. Ето, дават верижна катастрофа в мъгла. Всезнаещи журналисти питат защо няма сложен пътнически знак за мъгла. Гледам и се чудя. Аз ли съм глупав или другите са много умни или шофьорите са слепи и не виждат мъглата. Някак си не се сещат да намалят скоростта. Извода е, че не са виновни за катастрофата. Нямало знак, който да ги предупреждава, че има мъгла, нищо, че са затънали до ушите в нея. Глупостите ме изнервят и затова спирам телевизора. Романът кротко ме чака и леглото за сън също. Може би ще си пусна любима музика ...малко рок или метъл. А утре ми предстои същия ден или нещо подобно, а после пак и пак...В моя живот също няма знаци за мъгла и болест, за любов или злоба, но аз ги виждам, очаквам, сблъсквам се с тях, защото това е реалността. Никой никога не те предупреждава за нищо, а то просто ти се случва. Животът е уникален, нелогичен и особен нещо като... мен самия.:)
© Катя Иванова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря ти, Марианка. И аз като теб не успявам да чета всичко. Голямо писане е тук. Ще използвам момента да ти благодаря за последното предизвикателство. В началото темата ми се видя много трудна, а сега съм ти благодарна. Жалко, че нямаш право да участваш. Кой знае какво щеше да измислиш?!
-
Благодаря ти, Пешо! Едва ли ще съм на първо място, но поне няма да съм на последно. И това си го мислех, защото никой не го харесваше в началото...
-
Ах, скромната тя ...
Да спечелиш първо място! -
Благодаря ти за разбирането, Ена! Провокираха ме и затова го написах. Това е първият и последният ми монолог. Предпочитам по завоалираните послания и да казвам неща чрез героите си.Хубав ден!
-
Хареса ми и то много. Близко ми е като усещане, даже много близко.
И понеже е така, а и аз не бих могла да го напиша толкова добре, давам ти гласа си.
Благодаря за предоставената възможност! -
Здравей, Пешо! Нямам нищо против да ме хвалиш. Винаги ми е приятно. И съм съгласна с теб. Монологът ми е много хубав. Благодаря ти.
-
Не знам в кой автобус се случва това, в 12-ката ли или в 211, но ми хареса
Хайде, стига съм те хвалил, че се размеквам...иначе - корав мъжага -
Георги, изобщо не ми е прозвучало сексистко. Напротив! За мен винаги е предизвикателство да пиша от мъжка гледна точка и затова ме изненада приятно с положителната си оценка.
Вени, ти винаги ме разбираш прекрасно. Светът не е уютно място за хора като моят герой, които не притежават агресията, наглостта и арогантността като "добродетели". Надявам се това един ден да се промени. Благодаря ти за милите думи! Поздрави, приятелко. -
Чета, предпочитам и не мога да се освободя от усещането, че твоят герой е най-нормалният човек, когото съм срещала. Възможно ли е всички останали да сме особняци - или днешното време така е размило границите между добро и зло, че всеки, който е дискретен, вежлив, уважителен, скромен, културен, осведомен, мислещ - и отвратен от простотията, злобата и егоизма край нас, е странен и неприемлив за околните, особняк? Размислящ монолог, много ми хареса, Кате! Поздрави и успех на конкурса!
-
Дано не е прозвучало като нещо сексистко.
-
Благодаря ти, Георги! Това е голям комплимент като се има в предвид, че ти си мъж.
-
Много ми хареса, мислех че авторът е мъж, после видях че не е.
-
Да, така е.Вечно мрънкащите, критикуващите, оплакващите са също особняци. Голяма напаст са, но и са колоритната част от живота. Наистина историята е леко комична. Благодаря ти.
Поздрави, Дарина! -
И комичното в цялата тази история е, че всички тези киселяци, мърморяци, дрънкала, оплаквачи някога са били /мислили са се/ за точно такива особняци. "И ние бяхме като вас, но и вие ще станете като нас" - гласи този често срещан надпис
-
Ама къде ти е разказчето? Не го откривам. Прочетох го, а сега го няма.
А беше толкова хубаво?! Това си беше монолог на Дон Жуан. Всички жени са хубави, а с хубаво бельо още повече.
Благодаря, разбрах. Сигурно ще го одобрят. -
Направо ми отрязаха главата Но поне ми обясниха как се пишат монолози
Голямата ми мечта е някоя да си признае, че има хубав спомен от някоя "луда" нощ.
Редактирах го и сега трябва да мине пак през редактор. Но ще се появи надявам се -
Знаеш ли, като го писах се сетих за теб. Помислих си, че ще те изненадам, защото монологът не е моя стил, а и предположих, че ще те затрудня. С една дума не предполагах, че ще напишеш нещо. Направо ме изненада!
Дано твоят лир.герой да има повече късмет от моя. Нещо не го харесват. -
Вече не зная как да се извинявам. Вървя по пътечката след теб - така е най-лесно, защото няма опасност да цопна в някоя локва, понякога се получава нещо хубаво, а друг път като тръгна през тръните и копривата се получава това което написах току що.
Но съм любопитен как ще се приеме...
Поздрави, Вълшебнице!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
