Зимата на 1943 година....
В тази пуста нощ, дето бе обхванала града, се долавяха единствено звуците на уличните псета, които виеха като глутница вълци. Лампите светеха със своята бледожълта, немощна светлина и огряваха малка част от мрака. И тъй, всеки път щом нощта настъпеше, ставаше толкова пусто и тихо. А през деня бе оживено и шумно. И големия град съвсем се различаваше от това, което бе вечер.
Минаваше 17 часа, понеже през зимата се стъмня рано. И въпреки, че бе рано, жив човек не се виждаше да се скита по улиците. Докато през лятото бе все така оживено до полунощ дори. Луната беше пълна и осветяваше колкото се може, че поне хората да можеха да виждат, които все пак още не се бяха прибрали.
А в болницата никой не осъзнаваше, че е тъмно, понеже бяха твърде заети сега със спешните случаи на своите пациенти. Чу се страшен , смъртен вик, който огласи цялата сграда. И всички уплашено се завтекоха да погледнат какво се бе случило.
Един човек, изпаднал в криза, блъскаше и хвърляше каквот ...