Минаваше 17 часа, понеже през зимата се стъмня рано. И въпреки, че бе рано, жив човек не се виждаше да се скита по улиците. Докато през лятото бе все така оживено до полунощ дори. Луната беше пълна и осветяваше колкото се може, че поне хората да можеха да виждат, които все пак още не се бяха прибрали. 

 А в болницата никой не осъзнаваше, че е тъмно, понеже бяха твърде заети сега със спешните случаи на своите пациенти. Чу се страшен , смъртен вик, който огласи цялата сграда. И всички уплашено се завтекоха да погледнат какво се бе случило. 

 Един човек, изпаднал в криза, блъскаше и хвърляше каквото му падне, крещеше и се съпротивляваше с медицинските сестри, които се опитваха да го усмирят. Така се бе разбеснял, че не можеха да го стоварят на леглото, пациентът се дърпаше с всичка сила, опитвайки се да се освободи от тях и да побегне нанякъде, на където и той не знаеше. Останалите бяха твърде уплашени, но най накрая успяха да го вържат за леглото. Той продължаваше да се бори, все едно че беше нападнат от звяр. 

-Спрете господине! Успокойте се!-крещеше една жена в бялата си униформа и се вайкаше, хванала се за главата. Тя от притеснение можеше да получи сърдечен удар. 

Една сестра, която бе най-младата от всички останали, и постъпила на работа като такава съвсем на скоро, се бе свила в ъгъла и гледаше безпомощно цялата тази сцена, без да може да помогне по някакъв начин. Тогава гневно й казаха, да вземе успокоителната инжекция и да я инжектира в озверелия господин, а момичето плахо взе спринцовката, отвори шишенцето с разтвора и я напълни. След което напои парче памук в спирт и се приближи до човека, който все още беснееше, но поради това че бе вързан, не можеше да буйства. Тя намаза мястото, където щеше да постави инжекцията, а агресивния човек я молеше да не го прави опитваше се да се освободи, а след малко започна да я клевети. Медицинската сестра малко се притесни, но свърши работата си, и в момента в който заби инжекцията в кожата му, той значително се успокои и млъкна.

 Сърцето на сестрата туптеше като лудо, а тя направо си бе глътнала езика от уплаха. Погледна останалите, които не бяха толкова притеснени, поради факта че вече бяха се срещали с подобни случаи и бяха свикнали. Те й се усмихнаха за добре свършената работа и излязоха. Тя остана вцепенена за известно време, след което също излезе и последва другите.

-Надя какво ти е?-попита я една възрастна сестра, която бе забелязала нейната страхливост. Тя бе бледа като платно и задъхана.-Ще свикнеш моето момиче, тук в болницата ще видиш всевъзможни работи.

-Нищо ми няма.-отвърна любезно Надя и се усмихна на пълната гъркиня, която носеше смешното име Кокони.

-Ама дете, нали те виждам каква си изплашена.

-Не, не...

Работното време на Надя вече свърши и тя приготви чантата си, след което напусна болницата и се отправи към гарата, където щеше да си хване тролея. Тя спря на мястото и запали цигара, внезапно замисляйки се за дома. Тя беше прекалено далеч от него и родителите си, които сигурно вече я бяха дори забравили. А тя се оправяше тук съвсем сама, което й бе доста трудно, но те я смятаха за достатъчно оправна, че да няма нужда от никого другиго. Двайсет и две годишна и вече бе напълно независима, при все че някои нейни връстници все още деляха една къща с баща си и майка си, без да работят.

 Когато се прибра, тя се тръшна на леглото, беше много уморена. И се замисли. Замисли се за себе си, за живота си и за стеклите се обстоятелства, спомените които не й даваха мира в душата й. Тя оставаше сама, все едно на произвола на съдбата, понеже сега нямаше кой да й подаде ръка, ако изпаднеше в труден момент. Трябваше да се оправя с всичко съвсем сама, а това бе сложно за нея. Не бе свикнала да върви по житейския път самотна, без подкрепа, дали действителна или душевна...

 А нейния случай споделяха още много млади момичета, дори някои бяха изпаднали в по-лоши ситуации, а не оплакваха миналото и настоящето си. Но Надя се сещаше постоянно за своето минало, което макар да не я бе наранило, то бе оставило дълбока следа в душата й и не се лекуваше с нищо. Мъчеше я, че винаги се опитваше да направи недостижимото и то разбира се никога не се получаваше, така както бе желала. Не постигна своя идеал, не изпълни нито една своя мечта. Понеже никога не бе искала да завърши Медицинския факултет и никога не бе смятала, че ще се мотае в болницата като медицинска сестра... Тя ненавиждаше тази професия и й бе толкова противна... Но се получи по този начин. 

Баща й я прати да учи това, което той самия бе искал, защото я издържаше по това време, когато учеше. А иначе, ако бе отишла в университет, дето той не одобряваше, нямаше откъде да намери пари, за да го завърши. Баща й щеше да й каже следното: "Оправяй се сама, щом не слушаш това, което ти говоря." И точно тези негови думи я спряха. Плановете, които бяха изписани в главата й, се изтриха и тя трябваше да се примири с това, с което разполагаше. 

  И влакът замина... По пътя за София й бе притеснено някак. Не вярваше, че ще я приемат в Медицинския и тайно се надяваше наистина да бъде така. Но уви... Справи се. Приеха я и тя подаде документите. Записа се. Тревожни бяха изминалите дни и месеци, които й бяха съвсем различни. Ежедневието й се промени. Но свикна, както всички останали. И завърши. И сега работеше това....

Не й бе призвание.

 А пък ако беше майка й, никога не би я пратила някъде, където тя не желаеше... Но не бе сигурна, понеже тя бе много стриктна жена. Надя бе отгледана от своите баба и дядо. Още малка бе, когато майка й катастрофира. А с баща й бяха разведени и той живееше със своята нова жена в Австралия. Той научи късно за трагичната случка. Бе се обадил на Искра, за да я разпита какво прави. Беше минал повече от месец от погребението. Четиридесетте дена бяха изминали. 

 Щом научи, баща й се завърна в България, за да ги види. Оплака жена си и отиде на гроба й, за да постави букет цветя. Разплака се. Но защо? Той я бе изоставил, заради любовницата си и дори не й изплащаше, полагащата й се по закон, издръжка. И Катерина, жена му, нищо не бе му казала. Макар едва да свързваше двата края и да знаеше, че бившия й съпруг разполагаше с натрупано богатство. Това нямаше никакво значение за нея, защото бе горделива жена. Нямаше да стъпче своето его и да му направи забележка за парите. Да се покаже слаба, все едно да иде и да му слезе на колене. Глупости... Та това бяха просто пари и то не много. Но все пак работеше където й се отдадеше възможност и обличаше много хубаво своята дъщеря. За нея тя бе по-важна от самата нея, както за всяка майка... И щом почина, Надя остана при родителите на Катерина. Те я отгледаха. Стана голямо момиче, а пенсионерите нямаха възможност да плащат за образованието й. Макар това да ги разкъсваше. Бащата на Надя отдавна вече живееше в България. Дъщеря му го навести и му каза за университета. Тогава той й постави едно условие. Каза й, че ще я издържа, но само ако се запише в университет, където той самия е съгласен да учи. Иначе не. Това бе наглост, но по-добре отколкото да няма образование, а тя държеше на това. И се съгласи, макар в душата си да изпитваше отвращение към този човек. Защо й поставяше ултиматуми? Та тя още сега можеше да му обърне гръб и да му покаже, че ще се оправи без чиято й да е помощ. Но не посмя. 

 И сега бе двадесет и две годишна, живееща в апартамент, на името на баща й. Ах, колко сладка бе съдбата й! Предусещаше, че нищичко не би могла да постигне в живота си. Той щеше да си отмине бързо и тя нищо нямаше да остави на света. Нищичко... 

 -----------------------------------------------

-Надя, я разкажи как е в болницата?-Елена, една накипрена богаташка щерка, която бе накъдрила русата си коса и наплескала червило на устата си. Тя бе една от другарките на Надя, макар тя да познаваше много хора, излизаше с определени. Елена бе много добра, никак надута, макар първото впечатление винаги да беше такова у хората. Че е студена и надута богаташка. Но и в това се лъжеха. Никак не бе чак толкова богата, просто баща й бе управител на една малак фирма. И нямаха милиони, нито хиляди. Но понеже Елена винаги бе облечена и нагримирана като милионерка, хората така си мислеха. И всички й казваха богаташката щерка, дори и да знаеха че не е такава.

-Мразя болницата, побиват ме тръпки като вляза. Мисля си, че все някога ще сбъркам и ще уморя някого...-отвърна й Надя, навела глава. Не знаеше защо толкова я разпитваха приятелите й за тази проклета болница.-Но друг избор нямам. Ако не работя, ще съм на улицата. След като завърших вече, никой не ме издържа.

-А аз ще почвам на скоро работа в един салон за красота. Изкарах си курсовете и вече съм подготвена. Пък и мен родителите ми не щат да ме гледат, ти знаеш... Двадесет и три годишна съм, вече дърта...-каза Елена и се изсмя на думите си

Те бяха седнали на едно кафе в центъра на София и постоянно оглеждаха хората, които минаваха по улицата. Това им бе заниманието. Те очакваха и останалите, които се бавеха и трябваше да дойдат заедно. Но времето летеше и не се появяваха. Момичетата тъкмо щяха да станат, когато се подадоха от ъгъла.

-Хора къде се бавехте?-извика им веднага Елена, хем сърдита, хем весела

-Забравихме ви.-отвърна Александра, другото момиче. Тя беше дъщеря на генерал. Много хора й се подмазваха, но тя понеже беше добра и наивна, въобще не разбираше това.

 С нея имаше и две момчета. Те седнаха и станаха петима.

-И какво, Елена? Ще заминаваш тъй ли?

-Да.

-Кога?

Всички се надпреварваха с приказването и никой не чуваше останалите.

-Хора, спрете се бе!-извика Елена, усмихната

-А ти с това "хора" ме влудяваш.-обади се единия от момчетата

-Млъкни Иване, никой не ти ще мнението.Добре, по-сериозно...-започна Елена и понижи гласа си. Тя се огледа добре наоколо-Тук може някой да ни чуе, да вървим другаде.