15 нояб. 2015 г., 20:41

Режимът на мъката-| глава 

  Проза » Повести и романы
384 0 1
18 мин за четене

 

Зимата на 1943 година....

   В тази пуста нощ, дето бе обхванала града, се долавяха единствено звуците на уличните псета, които виеха като глутница вълци. Лампите светеха със своята бледожълта, немощна светлина и огряваха малка част от мрака. И тъй, всеки път щом нощта настъпеше, ставаше толкова пусто и тихо. А през деня бе оживено и шумно. И големия град съвсем се различаваше от това, което бе вечер. 
Минаваше 17 часа, понеже през зимата се стъмня рано. И въпреки, че бе рано, жив човек не се виждаше да се скита по улиците. Докато през лятото бе все така оживено до полунощ дори. Луната беше пълна и осветяваше колкото се може, че поне хората да можеха да виждат, които все пак още не се бяха прибрали. 
 А в болницата никой не осъзнаваше, че е тъмно, понеже бяха твърде заети сега със спешните случаи на своите пациенти. Чу се страшен , смъртен вик, който огласи цялата сграда. И всички уплашено се завтекоха да погледнат какво се бе случило. 
 Един човек, изпаднал в криза, блъскаше и хвърляше каквото му падне, крещеше и се съпротивляваше с медицинските сестри, които се опитваха да го усмирят. Така се бе разбеснял, че не можеха да го стоварят на леглото, пациентът се дърпаше с всичка сила, опитвайки се да се освободи от тях и да побегне нанякъде, на където и той не знаеше. Останалите бяха твърде уплашени, но най накрая успяха да го вържат за леглото. Той продължаваше да се бори, все едно че беше нападнат от звяр. 
-Спрете господине! Успокойте се!-крещеше една жена в бялата си униформа и се вайкаше, хванала се за главата. Тя от притеснение можеше да получи сърдечен удар. 
Една сестра, която бе най-младата от всички останали, и постъпила на работа като такава съвсем на скоро, се бе свила в ъгъла и гледаше безпомощно цялата тази сцена, без да може да помогне по някакъв начин. Тогава гневно й казаха, да вземе успокоителната инжекция и да я инжектира в озверелия господин, а момичето плахо взе спринцовката, отвори шишенцето с разтвора и я напълни. След което напои парче памук в спирт и се приближи до човека, който все още беснееше, но поради това че бе вързан, не можеше да буйства. Тя намаза мястото, където щеше да постави инжекцията, а агресивния човек я молеше да не го прави опитваше се да се освободи, а след малко започна да я клевети. Медицинската сестра малко се притесни, но свърши работата си, и в момента в който заби инжекцията в кожата му, той значително се успокои и млъкна.
 Сърцето на сестрата туптеше като лудо, а тя направо си бе глътнала езика от уплаха. Погледна останалите, които не бяха толкова притеснени, поради факта че вече бяха се срещали с подобни случаи и бяха свикнали. Те й се усмихнаха за добре свършената работа и излязоха. Тя остана вцепенена за известно време, след което също излезе и последва другите.
-Надя какво ти е?-попита я една възрастна сестра, която бе забелязала нейната страхливост. Тя бе бледа като платно и задъхана.-Ще свикнеш моето момиче, тук в болницата ще видиш всевъзможни работи.
-Нищо ми няма.-отвърна любезно Надя и се усмихна на пълната гъркиня, която носеше смешното име Кокони.
-Ама дете, нали те виждам каква си изплашена.
-Не, не...
Работното време на Надя вече свърши и тя приготви чантата си, след което напусна болницата и се отправи към гарата, където щеше да си хване тролея. Тя спря на мястото и запали цигара, внезапно замисляйки се за дома. Тя беше прекалено далеч от него и родителите си, които сигурно вече я бяха дори забравили. А тя се оправяше тук съвсем сама, което й бе доста трудно, но те я смятаха за достатъчно оправна, че да няма нужда от никого другиго. Двайсет и две годишна и вече бе напълно независима, при все че някои нейни връстници все още деляха една къща с баща си и майка си, без да работят.
 Когато се прибра, тя се тръшна на леглото, беше много уморена. И се замисли. Замисли се за себе си, за живота си и за стеклите се обстоятелства, спомените които не й даваха мира в душата й. Тя оставаше сама, все едно на произвола на съдбата, понеже сега нямаше кой да й подаде ръка, ако изпаднеше в труден момент. Трябваше да се оправя с всичко съвсем сама, а това бе сложно за нея. Не бе свикнала да върви по житейския път самотна, без подкрепа, дали действителна или душевна...
 А нейния случай споделяха още много млади момичета, дори някои бяха изпаднали в по-лоши ситуации, а не оплакваха миналото и настоящето си. Но Надя се сещаше постоянно за своето минало, което макар да не я бе наранило, то бе оставило дълбока следа в душата й и не се лекуваше с нищо. Мъчеше я, че винаги се опитваше да направи недостижимото и то разбира се никога не се получаваше, така както бе желала. Не постигна своя идеал, не изпълни нито една своя мечта. Понеже никога не бе искала да завърши Медицинския факултет и никога не бе смятала, че ще се мотае в болницата като медицинска сестра... Тя ненавиждаше тази професия и й бе толкова противна... Но се получи по този начин. 
Баща й я прати да учи това, което той самия бе искал, защото я издържаше по това време, когато учеше. А иначе, ако бе отишла в университет, дето той не одобряваше, нямаше откъде да намери пари, за да го завърши. Баща й щеше да й каже следното: "Оправяй се сама, щом не слушаш това, което ти говоря." И точно тези негови думи я спряха. Плановете, които бяха изписани в главата й, се изтриха и тя трябваше да се примири с това, с което разполагаше. 
  И влакът замина... По пътя за София й бе притеснено някак. Не вярваше, че ще я приемат в Медицинския и тайно се надяваше наистина да бъде така. Но уви... Справи се. Приеха я и тя подаде документите. Записа се. Тревожни бяха изминалите дни и месеци, които й бяха съвсем различни. Ежедневието й се промени. Но свикна, както всички останали. И завърши. И сега работеше това....
Не й бе призвание.
 А пък ако беше майка й, никога не би я пратила някъде, където тя не желаеше... Но не бе сигурна, понеже тя бе много стриктна жена. Надя бе отгледана от своите баба и дядо. Още малка бе, когато майка й катастрофира. А с баща й бяха разведени и той живееше със своята нова жена в Австралия. Той научи късно за трагичната случка. Бе се обадил на Искра, за да я разпита какво прави. Беше минал повече от месец от погребението. Четиридесетте дена бяха изминали. 
 Щом научи, баща й се завърна в България, за да ги види. Оплака жена си и отиде на гроба й, за да постави букет цветя. Разплака се. Но защо? Той я бе изоставил, заради любовницата си и дори не й изплащаше, полагащата й се по закон, издръжка. И Катерина, жена му, нищо не бе му казала. Макар едва да свързваше двата края и да знаеше, че бившия й съпруг разполагаше с натрупано богатство. Това нямаше никакво значение за нея, защото бе горделива жена. Нямаше да стъпче своето его и да му направи забележка за парите. Да се покаже слаба, все едно да иде и да му слезе на колене. Глупости... Та това бяха просто пари и то не много. Но все пак работеше където й се отдадеше възможност и обличаше много хубаво своята дъщеря. За нея тя бе по-важна от самата нея, както за всяка майка... И щом почина, Надя остана при родителите на Катерина. Те я отгледаха. Стана голямо момиче, а пенсионерите нямаха възможност да плащат за образованието й. Макар това да ги разкъсваше. Бащата на Надя отдавна вече живееше в България. Дъщеря му го навести и му каза за университета. Тогава той й постави едно условие. Каза й, че ще я издържа, но само ако се запише в университет, където той самия е съгласен да учи. Иначе не. Това бе наглост, но по-добре отколкото да няма образование, а тя държеше на това. И се съгласи, макар в душата си да изпитваше отвращение към този човек. Защо й поставяше ултиматуми? Та тя още сега можеше да му обърне гръб и да му покаже, че ще се оправи без чиято й да е помощ. Но не посмя. 
 И сега бе двадесет и две годишна, живееща в апартамент, на името на баща й. Ах, колко сладка бе съдбата й! Предусещаше, че нищичко не би могла да постигне в живота си. Той щеше да си отмине бързо и тя нищо нямаше да остави на света. Нищичко... 
 -----------------------------------------------
-Надя, я разкажи как е в болницата?-Елена, една накипрена богаташка щерка, която бе накъдрила русата си коса и наплескала червило на устата си. Тя бе една от другарките на Надя, макар тя да познаваше много хора, излизаше с определени. Елена бе много добра, никак надута, макар първото впечатление винаги да беше такова у хората. Че е студена и надута богаташка. Но и в това се лъжеха. Никак не бе чак толкова богата, просто баща й бе управител на една малак фирма. И нямаха милиони, нито хиляди. Но понеже Елена винаги бе облечена и нагримирана като милионерка, хората така си мислеха. И всички й казваха богаташката щерка, дори и да знаеха че не е такава.
-Мразя болницата, побиват ме тръпки като вляза. Мисля си, че все някога ще сбъркам и ще уморя някого...-отвърна й Надя, навела глава. Не знаеше защо толкова я разпитваха приятелите й за тази проклета болница.-Но друг избор нямам. Ако не работя, ще съм на улицата. След като завърших вече, никой не ме издържа.
-А аз ще почвам на скоро работа в един салон за красота. Изкарах си курсовете и вече съм подготвена. Пък и мен родителите ми не щат да ме гледат, ти знаеш... Двадесет и три годишна съм, вече дърта...-каза Елена и се изсмя на думите си
Те бяха седнали на едно кафе в центъра на София и постоянно оглеждаха хората, които минаваха по улицата. Това им бе заниманието. Те очакваха и останалите, които се бавеха и трябваше да дойдат заедно. Но времето летеше и не се появяваха. Момичетата тъкмо щяха да станат, когато се подадоха от ъгъла.
-Хора къде се бавехте?-извика им веднага Елена, хем сърдита, хем весела
-Забравихме ви.-отвърна Александра, другото момиче. Тя беше дъщеря на генерал. Много хора й се подмазваха, но тя понеже беше добра и наивна, въобще не разбираше това.
 С нея имаше и две момчета. Те седнаха и станаха петима.
-И какво, Елена? Ще заминаваш тъй ли?
-Да.
-Кога?
Всички се надпреварваха с приказването и никой не чуваше останалите.
-Хора, спрете се бе!-извика Елена, усмихната
-А ти с това "хора" ме влудяваш.-обади се единия от момчетата
-Млъкни Иване, никой не ти ще мнението.Добре, по-сериозно...-започна Елена и понижи гласа си. Тя се огледа добре наоколо-Тук може някой да ни чуе, да вървим другаде.
Те отидоха зад една сграда, където очевидно нямаше никого и нищо не се чуваше. Елена не каза нищичко, докато не се увери напълно, че са сами. След това започна:
-Другари ще ви призная нещо. Аз напускам града поради мои лични причини. И те, вероятно ако ги разберете ще бъдете смаяни и ще започнете да ме укорявате, аз ще пази в тайна тези причини. Та тъй. За това ви извиках...
-Ама...? Къде ще ходиш? Защо чак сега ни казваш!-прекъсна я Надя
-Това не ви интересува сега. Аз ви извиках, защото ви имам доверие и искам да ви помоля за услуга. Защото заминавам още утре. Сашке, нали ще ми изпълниш една молба? Ти винаги си била толкова услужлива.
-Да, разбира се...
-Искам да приемеш моите искрени извинения.
-Но защо?
-За някои бъдещи действия.
-Не разбирам.
-Когато разбереш и се сетиш за мен, дано ми простиш...
Тази реплика звучеше много странно и всички се зачудиха, но не казаха нищо, понеже по принцип Елена говореше такива, объркани неща.
-А сега искам да ви прегърна за сбогом.-каза тя и се усмихна. Сбогува се с всички, след което тръгна нанякъде, останалите я изпратиха до където можаха, след което отново се сбогуваха...
----------------------------------------
  Вечерта, когато Надя се прибра след поредния работен ден в болницата, тя чу някакви викове от долу. Все едно, че викаха нейното име. Отдаде това на преумората и си легна да спи. Но точно когато загаси лампата, чу отново викове. Тя стана и отвори прозореца. Долу беше Елена. Тя бе много объркана от това посещение, но набързо надяна сакото си и слезе долу.
 Увери се, че наистина това бе Елена. 
-Но какво правиш тук? Ти да не би от известно време нещо да си полудяла?
-Не, Надя. Аз имам нещо, което трябва да споделя, че ще се побъркам иначе. А на тебе имам най-много доверие. Мога ли да се кача горе?
-Може.-отвърна съмнително Надя и се качиха горе. Тя и направи чай, извади каквото имаше в хладилника и седнаха на масата. Дълго време нищо не си казаха, докато накрая Елена не се престраши и не започна:
-О, аз чувствам такова огромно угризение! 
-Но защо? Виж, вероятно е че нещо се случва, но кажи какво е то. Няма да те хвърлят в затвора за това, тъй че говори. От какво те е страх?
-Наистина ще ме хвърлят в затвора, но това не ме притеснява. Аз се чувствам виновна. О, Надя срам ме е да ти призная, но аз съм престъпница. 
-Какво си направила?
-Приех да бъда член на комунистически комитет. 
Надя стана от стола и я погледна удивена. Какво говореше? Тя не помръдна, нито проговори каквото и да било, което даде възможност на Елена да подкрепи своето решение с дар словото си.
-Ще речеш, че съм ненормална. Щом това, че съм против несправедливостта и фашизма, ме прави ненормална-така да бъде. Но аз знам защо избрах това. Понеже, ти от дълго време знаеш, аз винаги съм била на страната на комунистите. Заставам срещу расизма, етническа или расова дискриминация. Защитавам правата на човека, равенството между хората! Нима подкрепяме убийствата от страна на хитлеристите? Биваме техни съюзници? До кога и защо? Кога ще видим, че това ще съсипе нашата държава! Що за демократичност е това? Убийци! И не, не ще спрат комунистическите атентати срещу тази криворазбрана форма на управление! Ще изтрепем до крак всички врагове! Всички германци и българи на тяхна страна! Да живее комуната, да живее Съветския съюз! 
 Щом млъкна, Надя поразмисли върху чутото и отвърна след малко, смаяна:
-Надявам се това да е някакъв театър. Как хубаво го изрецитира!
-Не, това не е театър, а жестоката истина, върху която не е зле всички ние да обърнем специално внимание.
-Прости ми, но ти чу ли своите думи? А осмисли ли ги преди да ги изречеш?
-Всяка моя дума е истина! Отричаш?
-Не е важно това. Важното е, че... Нямам думи. Точно пък от тебе не го очаквах. И кой те е подвел към тази престъпна акция?
-Никой. Аз получих предложение и се съгласих поради причината, че съм на комунистическа страна.
-И от кога така?
-От както съм родена!
-Не, питам те от кога си член на този комитет.
-От месеци.
-Толкова време? 
-Да. И все още няма покушения от моя страна, за което съжалявам. Ще почувствам жестоко угризение щом отнема човешки живот, но поне ще зная че въпросния го е заслужил.
-Не, не... Това не можеш ти да го изречеш. А знаеш ли в какво по точно се забъркваш?
-Зная.
-И къде ще заминеш? Ще се укриваш, след извършеното престъпление?
-Взе ми думите от устата, но не го каза по точен начин. Ще се укрия, за да спася живота си от зверовете, след извършено добро в името на народа.
-Не, не... Престани! Ти трябваше да дойдеш тук, за да говориш тези неща? Бълнуваш ли?
-Ако искаш вярвай, ако щеш-недей. Но аз ти казвам самата истина. За съжаление сме в страшно положение в момента, но какво да се прави. Ще ме подкрепиш ли или ще ме порицаеш? 
-Дори не желая да разговарям с теб.
Надя седна отново, беше бясна. Сякаш Елена говореше някакви измишльотини, които нямаха нищо общо с действителността. Но за какво й бе да си измисля? По принцип тя беше луда глава, но чак до там ли да стигнеше? Върховна глупост! Костваше живота си, за някакъв измислен идеал? 
-Знам, че разсъждаваш логично и ще те питам само веднъж. Помисли добре, понеже имаш шанс да извършиш един подвиг в името на България. Ще се съгласиш ли да вземеш участие и да бъдеш горд член на нашия комитет? Ще поемеш ли инициативата да...
-Глупости! Точно мен ли питаш? Разбира се, че няма да се съглася. Никога! Върви си... Не искам повече да слушам тези глупости. Ще съжаляваш за всичко, което правиш сега. И те съветвам да се откажеш докато не стане прекалено късно. 
-Никакъв шанс нямаш да ме разубедиш. Но разбирам, че и аз нямам шанс да те накарам да мислиш както мисля аз. Но знай-ние ще победим. 
 И тя си тръгна. Този път бе облечена съвсем различно. Не бе гримирана и нямаше прическа. Това нещо чак сега го забеляза, Надя. Тя се удиви на сцената, която се разиграваше до момента и се опита да премисли всичко чуто и видяно. Толкова не шокирана... И как нямаше да бъде щом като знаеше сега една тайна на своята толкова близка приятелка. Но тя правеше огромна грешка, наистина. И все пак, Надя си обеща, че няма да каже на никого за това. Че ще запази тайната на Елена, макар тя да не я бе молила за това. Можеше ли да направи нещо по-сериозно? Ами ако се готвеше за някакво покушение? Тя точно това й бе намекнала. Жандармерията щеше да я хване и убие. Това бе кошмар! Нямаше начин да я разубеди, в това бе напълно сигурна.
 Ах това проклето време! Хората всички бяха съвсем полудели... 
--------------------------------------------------
  Надя бързаше към дома на Александра. Всичко се въртеше около нея, свят й се зави и направо и идеше да припадне на пътя. Тя бе се досетила какво щеше да извърши полудялата Елена и искаше да предотврати това. Спомни си какво бе казала Елена на Саша. Та тя се готвеше на убие нейния баща! Дано не бе така, но интуицията това говореше на Надя. Тя стигна бързо, понеже не бе чак толкова далеч от Александра. Отвори входната врата на блока и влетя вътре със страшна бързина. Само дано не бе твърде закъсняла! 
 Качи се по стълбите, само че по-бавно и тихо, за да не я чуе никой. Вълнението обаче я тресеше. Щом стигна до етажа, тя притеснена се доближи до там, от тъмнината нищо не можеше да се види, но щом светна го видя... Генералът лежеше мъртъв в локва от кръв...

© Ина Кирилова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Разказът ти е рошав като таралеж, има нужда от редакция, смела редакция. Казвам го, защото гъмжи от безсмислени фрази и изречения. Например "Минаваше 17 часа, понеже през зимата се стъмня рано" - абсолютно лишено от съдържание. Прозата е тежко занимание, иска постоянство и много, много труд.
Предложения
: ??:??