През цялото време си мислеше, че тя вероятно е очаквала да ѝ предложи брак. „Защо жените все за обвързване мислят?”, ядосваше се. Не стига, че ги ухажваш, обичаш ги искрено, къпеш се всеки ден, носиш подаръци, даваш всичко от себе си, а и... брак. И какво е бракът?

     – А? – попита човека до себе си. Той беше дебел и възрастен, но добре облечен чичка с вратовръзка, потно лице, очила и някакъв тъжен и рехав зачатък на мустаци. – Прав ли съм?

     Чичката го изгледа внимателно, стана трудно и бавно, премести се на другата седалка и загледа през прозореца. Минаваха през Искърското дефиле. Влакът се движеше бавно. „Трябва да е луд”, реши възрастният и зазяпа навън по-напрегнато, защото очакваше нови въпроси, които нямат връзка помежду си и по тази причина са настотятелни и подчертано риторични. „Дано да се върне жена ми по-скоро, че не ми се стои сам с този ненормалник.” Жена му беше отишла до вагон-ресторанта – точно преди в купето да нахлуе младия нахалник; седна без дори да попита дали е удобно.

     Обаче нови въпроси не последваха. Младежът, задал този ненужен въпрос без контекст, рипна изведнъж, дръпна рядко подвижната врата и изскочи в коридора на влака. Стори му се, че покрай купето мина тя. Същата, която вероятно е очаквала да ѝ предложи брак. Какво странно съвпадение! Той искаше да остане сам. Каза ѝ, че ще отиде на ретро екскурзия с трен – стори му се достатъчно идиотска идея и затова му допадна. А пък тя настояваше същият да посети някакво моминско парти. Било важно и не можела да отсъства. Хубаво, значи се разминават разкошно и съвсем убедително започват да тичан по различни писти в живота, да се състезават в различни съревнование, пред различна публика и възможността да се срещнат отново е сведена до прекрасен минимум.

     А ето че я зърна – мина бързо покрай купето, сякаш бе гузна или просто тичаше към нещо. Или към някого. Побесня от гняв и ревност, и то за миг. Значи така? Ще се лъжем? Очакваме предложение за годеж, за венчавка, за сватба, а в същото време кръшкаме всеки път, когато се удаде възможност. Така, нали? Ето такива са жените! Затова никога няма да се ожени! Никога няма да ѝ поиска ръката. Нищо няма да ѝ иска. И ще престане да се къпе всеки ден като помияр.

     Може би вече е време да се разделят. Отношенията им станаха прекалено близки, може би дори отегчително близки. Знаеха всичко един за друг, а прекомерните ѝ обяснения за смисъла на цветовете и тяхното отражение върху настроенията, направо го влудяваха. Допреди да се срещнат той различаваше два-три цвята и често ги объркваше, съзнавайки, че това няма никакво значение. Сега познаваше цялата палитра на багрите и дори се стряскаше от упрека ѝ, ако не беше забелязал важен оттенък в небето при залез или върху короните на дърветата на изгрев слънце. Това започна да му омръзва. Но ето сега – виж ти! Значи се е заблуждавал. Поне по отношение на добродушната ѝ романтичност. През цялото време е криела нещо. Вероятно е от онези, които водят двойнствен живот – през деня са едни, през нощта  – други; едно говорят пред теб, съвсем друго – пред трети лица. Някои ги наричат подлеци, такива хора.

     Къде изчезна? От него ли бяга? Едва ли. Та тя мина неусетно и някак отвеяно покрай купето, като сноп разпиляна виолетова светлина беше, сигурно изобщо не го е забелязала.

     Затича се по коридора. Трябва да я засече. Да се увери, че е тя. Защо бърза толкова? Закъде се е устремила? Нека тича. Влакът не е толкова голям. Ще го обиколи целия, ако трябва. Ще я намери. За да ѝ  докаже, че го лъже. Че го мами. Нали щеше да ходи на моминско парти? С кого пътува в този ретро влак?

     – И каква е тази дързост, по дяволите! – изкрещя на човек, свил се до тоалетната и пушещ скришом. – Тя знае, че аз ще пътувам точно с този влак. Знае го, а въпреки това, като че ли напук, и тя го взема, съзнавайки, че може да я видя! Не я интересува дори. Какво като ме е излъгала? Какво като я видя? Аз не знача нищо за нея. Нещо повече, най-вероятно иска да зная, че ме лъже. Просто така – да разбера, че нямам никаква стойност. Защо? Защо?

     – Съжалявам, старче – каза пушачът. – Знам, че не е редно. Ще угася фаса. Не ми крещи. Имам си проблеми. Пушеше ми се. Не казвай на контрольора. Моля. Ще ме глоби. Аз нямам излишни пари.

     Угаси бързо цигарата, взе фаса и го изхвърли ловко през прозореца. Погледна виновно младежа, който досега крещеше срещу него, и се опита да влезе в тоалетната, за да замете следите от нарушението си, като се скрие за малко от чуждите погледи. Натисна дръжката, после опита отново. Вратата беше заключена отвътре. Почука, но никой не отговори.

     – Защо ме нарече старче? – попита младежът след миг, когато малко се поуспокои.

     – Така се обръщам към хората, към които изпитвам уважение.

     – Аха. Вероятно тези, които уважаваш най-много, ги наричаш покойници. Умен си. Почтителен. Браво! Младенец! – потупа го по рамото със злоба. – И какво? Напика се от страх, че ще те издам? Голямо престъпление е, че пушиш във влака, нали?

     Пушачът го изгледа. Тоя не беше напълно нормален. Блещеше се срещу него като луд. Я по-добре да влезе в тоалетната. Ще му служи за скривалище. В тези ретро влакове понякога пътуват откачалки – изпуснали своето време, те хващат първия влак на бъдещето или последния на миналото. И все не са на мястото си, защото никога не осъзнават, че не са изпуснали влака, а времето си. Настръхна. Почука пак на вратата на тоалетната.

     Младежът изведнъж се досети! Тя е вътре! Разбира се! Крие се. Не е успяла да избяга надалеч. Надявала се е да я подмине и после да слезе на първата спирка. О, не, подла жено, няма ти се получи номерът! Хванах те!

     – Мръдни се! – изкрещя на пушача. – Ще разбия вратата!

     Оня го погледна уплашено и се отдръпна: предположенията му май ще се окажат основателни. Отдръпна се още повече и почти се залепи за стената – за първи път виждаше човек, който пътува във времето.

     Младежът се засили и ритна вратата силно. Патронът се разчупи, чу се силен метален звук, режещ и остър, вратата се блъсна в огледалото на тоалетната, то се счупи и парчетата му се разпиляха наоколо.

     Вътре нямаше никого.

     – Къде си! – беснееше младежът. – Ще те науча аз! Да не си скочила през тоалетната чиния? А? Няма къде да ми избягаш!

     Не беше на себе си от гняв. Погледна пушача и го скастри:

     – Защо ме излъга, че вратата не се отваря? Кой ще я заключи, като вътре няма никого?

     – Не съм лъгал. Тя наистина заяде. Може дръжката да е била развалена.

     Изруга и тръгна към другите вагони. Почти бягаше. Ценно време загуби с тоя страхливец. „Съжалявам, старче!” Никой не го беше наричал досега така.

     Търсеше жена с виолетова рокля и виолетова шапка. Такъв бе цветът на дрехите на тази, която профуча покрай купето му преди малко. Никога досега не беше носила рокля с такъв цвят. Не и когато излизаше с него. И твърдеше, че не обича шапки. А ето сега – рокля, виолетова, различна, че и шапка отгоре! Да сме нови, значи. За пред друг, естествено. "Ах, къде съм гледал до сега? Брак ли? Ще види тя един брак. Само да я настигна!"

     Влакът започна да намалява скоростта. Свирката изпищя и предизвести, че идва спирка. Погледна през прозореца. Беше красиво. Зеленото отстъпваше на жълтото, а жълтото на кафявото. Сякаш цветовете се покланяха един на друг и се отдръпваха леко, за да изразят почитта си към времето. Какво нещо е природата! Цветовете по дърветата, по къщите, по дворовете се изчакваха, подаваха си ръка и носеха информация на други цветове, които щяха да ги заменят. И правеха това тихо, смирено, мъдро, без тревога и шум. Кръговратът е бавен и спокоен – и няма истинска смърт, а само ново повторение на цветовете, като преливане на сезоните от една вечност в друга.

     Обаче това само му хрумна набързо. Природата да си гледа своята вечност, цветовете – калейдоскопа си. А той ще излезе на перона, за да се огледа да види виолетката. А види ли я веднъж, ще е за последно. Такъв скандал ще ѝ вдигне, че ще ѝ държи влага за година напред. Ще види тя!

     Влакът почти спря и той скочи в движение. Малко хора слизаха, спирката беше междинна. Повечето се качваха. Този ретро влак беше много рекламиран и минаваше съвсем рядко – от сезон на сезон; в него имаше фини резби от дърво, а махагонът беше лъснат и полиран като мрамор; пердета, дантелени и белички, красяха прозорците. Лампите бяха инкрустирани; железните табели с куп забрани върху тях, изписани на старовремски език, бяха изковани и изглеждаха като вехт закон: строг, но достолепен. Плюшени килимчета правеха стъпките на пътниците тихи и деликатни.

     Затича се наляво – стори му се, че видя шапка. Оказа се, че е било дърво. Погледът му беше замазан от ревност. Как може да обърка дърво с шапка? Втурна се надясно – дано този път не обърка гарата с виолетова рокля. Току-виж изнамерил прилика и между тях. Гарата ли? Да, гарата! Може да се е скрила там.

Влезе в чакалнята. Нямаше почти никого. Задната врата стоеше отворена и оттам късо коридорче водеше направо в барчето-ресторант. Изтича натам и проведе кратък разговор със сервитьора, който се оказа словоохотлив. Бил виждал такава жена, да. „Но чакай малко... Трябва да си спомня. Облеклото. Възрастта. Ох!” Потри палеца и показалеца си, като даде ясен знак, че му трябва стимул, за да възстанови паметта си. Даде му цели десет лева, нямаше по-дребни. Сервитьорът излъга, че вчера наистина е видял дама с виолетова шапка и виолетова рокля. Слязла от влака и обядвала пилешка пържола. Било е някъде към един часа.

     – Сигурен ли си, че е било вчера? – изкрещя младежът. – Сигурен ли си?

     – Да – излъга отново келнерът. – Напълно!

     – Идиот! – Изскочи от барчето и започна да се оглежда нервно и хаотично. Никъде я няма! Не може вчера да е била тя. Някоя друга е била. А и точно тя да излиза два дни поред с една и съща рокля – това е невъзможно. Просто сервитьорът е видял друга виолетка.

     Чу как свирката на влака изсвистя и железните му колела вече бързаха по коловоза. Затича се. Беше късно. Пуф-паф, пуф-паф... Парните локомотиви са стари и за тях всяка секунда е важна. Задъха се. Няма смисъл да спринтира, може да се спъне под колелетата. Просто пак се случи. Отново изпусна своето време. И ретро-влакът, който пътуваше с него.

     Но все пак успя да види, че от отворения прозорец на едно от купетата дебел мъж с вратовръзка, потно лице, очила, с тъжен и рехав зачатък на мустаци го гледаше съжалително. До него – възрастна жена с виолетова шапка и виолетово костюмче, махаше с ръка и влюбено държеше шишкото под ръка. Беше объркала купето си на връщане от вагон-ресторанта. Но накрая го беше намерила. И сега стоеше на прозореца и ръкомахаше на някого. Или на всички. Младежът я гледаше злобно и докато влакът се отдалечаваше и той проследяваше във въздуха белите пухкави облачета на парата, бавно осъзнаваше, че наоколо наистина е красиво: не само цветовете, а и това, което си отиваше, това остаряло виолетово момиче, гушнало шишко, объл и спокоен като планета, очилат и потен, но суетен с невзрачния си рехав мустак. Пътуват двамата заедно нанякъде, може би без значение точно накъде, но заедно. Разделят се за кратко, а после винаги се намират. Защото пътуват в един влак. И в едно и също време.

     Да, ще поиска ръката ѝ. Ще го направи. Дано само не е закъснял.