Родопският параклис Част 5

Част 5 Пари и вещици

 Вече измина месец от Еньовден, а работата около параклиса не секваше. В осем и половина сутринта Доротея едвам успя да измие калта и потта от преследване на диви юди в планината. Така не я държаха краката, че седна и остави водата да се стича по нея като се напръска с душгел без дори да го разтърка. Облече си пижамата и се хвърли с лице към възглавницата. Точно се унесе, когато телефона й звънна, с лениво движение го хвана и заглуши звука. След минута пак започна и още веднъж, и още. Боян вдигна сънено глава.

• Мамо….

 Доротея изпсува тихо и отвърна:

• Тук съм, спинкай…

 Момчето стана и прескочи решетката като  се качи на голямото легло при майка си, която  лежеше по гръб и гледаше тавана.

• Не икам… - каза тихо.

 Доротея въздъхна тежко и разтърка очи.

• Ще спя като умра! – каза си и гушна сина си. – Хайде да закусваме.

 Телефона продължаваше да звъни и тя го взе за да види на кого му е дало толкова зор. Велчо Велчев или директора на дома за сираци. Замисли се за секунда, после го набра тя.

• Ало! – започна Доротея.
• Дора! – чу се изразителния глас на директорът. – Трябва да дойдеш, става нещо, децата са уплашени!
• Какво?! Сега?! – каза рязко Дора. – Идвам веднага!

 Остави Боян долу да закусва, облече се набързо и излетя към селото. Домът за деца представляваше поддържана и изцяло реставрирана старинна сграда с красив стенопис. Много често децата спореха кой точно юнак бе изобразен летящ към слънцето. Доротея я обзе тъга, когато усети излъчването на сградата, нещо ставаше там. Имаше няколко счупени прозореца, а децата заедно с персонала стояха строени на площадката. Около сградата обикаляше възрастен мъж над 60 годишен с бяла коса и стройна фигура, облечен в елегантен костюм. Велчо Велчев, бивш военен, в момента директор на сиропиталището, играеше роля на баща за всичките изоставени и отнети деца. Изключително добронамерен и всеотдаен човек. Поне така го помнеше Доротея, той бе първата й опора след злощастния инцидент със семейството й преди всичките тези години. Когато видя самурайката се насочи с бяг към нея. Лицето му бе пребледняло.

• Дора! – каза с притеснение. – Не знам какво се случва! Вратите се блъскат, прозорците се трошат, саксии падат…..
•  Поемете си дъх, моля – Доротея го хвана за рамената. – Няма страшно, сега ще видя.
• Децата се уплашиха….

 Тя го потупа по раменете и се приближи до сградата. Не й трябваше огледало да разбере, че гъмжеше от духове. Тропаха, блъскаха, крещяха, всичките яростни и озлобени.

• Самоубийци…. – прошепна тя, после се обърна към децата, които я гледаха въпросително. – Сега, деца, искате ли да ядете пица?! – каза с приятелски глас.
• Даааа! – казаха всички заедно.
• Хайде на пицария – плесна с ръце и се обърна към директора. – Заведете ги в пицарията и поръчайте каквото искат, после аз ще оправя сметката. По-добре да не седят тук като наказани.
• Благодаря ти – прошепна Велчо.

 След минута децата маршируваха към другия край на селото, където се намираше пицарията. Доротея отиде до колата и отвори багажника, там в  дървен сандък се намираха неща от първа необходимост като сребърни ножове, бримки от коприва, инстантни лечебни отвари и подобни. Извади три снопа от коприва и пелин, и средно голямо огледало.

• Извинявай – някой изрече под носа си.

 Тя се обърна и видя Гергана, която стоеше като напикана, все едно чакаше всеки момент да я  накажат. Доротея повдигна вежди с думите:

• Какво?
• Може и ние  да сме виновни…. – каза тихо, като гледаше настрани.
• Какво?! – този път попита по-рязко.
• Ами, големите ни казаха как да викнем духа на баба Ванга и ние решихме да го пробваме…. – говореше тихо, почти мрънкащо.
• Тези не приличат на баба Ванга  - отвърна Дора ясно и сериозно.
• Знам, но после четохме, че може  и да викнем някой зъл дух, вместо баба Ванга, ако не сме си мислили за хубави работи и ….
• Как точно ги викахте тия духове?
• Където се чертае азбуката на един лист и въртиш игла и конец, и палиш свещ.

 По лицето на Дора премина ехидна усмивка, тя потупа момичето по рошавата глава с думите:

• Не сте вие, няма страшно, отивай да ядеш пица.  

 Затвори багажника и тръгна към входа на дома носейки оборудването. Гергана остана зад нея като сянка. Дора не й обърна внимание,  а бавно отвори входната врата. Връхлетя я вълна от свръхестествени  писъци и ругатни, и главата започна да я боли. Затвори вратата, разтърквайки слепоочията си. Вътре гъмжеше от духове на самоубийци и не й трябваше огледало. Оставаше й да се върне до параклиса за Бъки, който да помогне с търсенето на прокълнатия предмет.

• Извинявай – Гери пак се обади. – Може ли да  ти помогна с нещо?

 Доротея извърна глава към младото момиче  и каза:

• Всъщност може да ми спестиш малко обикаляне. Някое дете да се е хвалило с нещо странно напоследък? Някой старинен предмет, монета може би, пък и  може и съвременен предмет, таблет, телефон, дори писалка.
• Не съм чувала – отвърна тя.
• Вътре има нещо, което е събрало всички тези ядосани духове – обясни младата жена. – Трябва да разберем какво. Някой да се е промъквал скоро до параклиса, освен теб?
• Не, поне не знам – отричаше Гергана, след което ахна. – Парите….
• Все още не си ги похарчила?
• Събирах да си взема дънки.
• Браво, жалко,  че ще трябва  да ги изгорим – каза Дора като подаде сноп от билките на момичето. – Влизаме и ти ще ме водиш до стаята ти. Най-вероятно знаеш къде има огледал, избягвай да гледаш в тях, защото после няма да спиш.

 Тя извади от джоба си голяма запалка и запали сухия сноп от коприва и пелин. Отвори вратата и направи път на Гергана, която като екшън герой скочи в антрето. Реално духовете не издаваха звуци, но дрънкането на мебелите и стъклата издаваше колко са разярени. Дора размахваше снопа и опушваше пътя им. Младото момиче се хвана за главата.

• Давай напред и махай с китката, трябва да се дръпнат, така няма да те боли главата – обясни младата жена.

 Възпитаничката на дома се подчини и започна да маха все едно размахва меч. Качи се бързо по стълбите следвана от пазителката и продължи към едната обща дамска спалня. Вратата на една от баните бе отворена и Гери мерна с ъгълчето на окото си  огледалото. Само толкова й трябваше да се втрещи – мъртвец с издрано лице крещеше без глас, а до него жена с избодени очи. Тя усети студени тръпки по цялото тяло, свлече се на земята в шок. Доротея я подмишкоса с думите:

• Казах ти да не гледаш! Бързо!

 Повлече я към стаята, където имаше шест легла с матраци три по три разделени с параван. Духовете станаха още по-бесни, защото единия прозорец се сгромоляса пред очите им.

• Къде са, давай ги! – възкликна Доротея, размахвайки китката. Тя знаеше, че всички духове ги бяха обградили, ако не направеха нещо и билките угаснат щяха да ги побъркат.

 Гергана с треперещи ръце надигна леглото и навря фините си пръсти в долната част на един от краката. От там извади 30 лева и  ги даде на Дора. Тя от своя страна ги сканира внимателно, като видя в горния десен ъгъл на двайсетолевката странен символ, приличащ на руна.

• Това трябва да е – каза й като предварително го снима и след това запали банкнотата.

 За миг главите им започнаха да ги отпускат, а след пълното изгаряне на ценната хартийка нямаше никакво чувство за присъствие. Гери въздъхна тежко, а Доротея се засмя.

•  Браво, съжалявам за парите.
• Няма нищо… Ти ми каза  миналия път, че господ ще ме накаже – каза с ясен глас, гледайки в земята.
• Ако искаш още малко да ми помогнеш, вземи огледалото от банята и да направим една обиколка да се уверим, че всички са си отишли.

 Гергана се подчини и двете грабнаха огледалата като обходиха сградата на дома и двора, търсейки заблудени духове. Не намериха нищо, бяха си отишли. Те тръгнаха към пицарията и останалите възпитаници на дома. Доротея вървеше напред, а събеседничката й изоставаше и й зяпаше гърба.

• Извинявай – поддаде след по-продължително мълчание.
• Доротея се казвам, не извинявай – отвърна Дора с досада без  да се обръща.
• Извинявай, Доротея – поправи се. – Може ли да те попитам нещо?
• Не  - отвърна тя, троснато, сещайки се за какво ще я  пита.
• Моля! – тона й стана настоятелен. – Няма да искам нито пари, нито подслон, само да ме водите с  вас на някоя…. задача! Няма даже да говоря!
• Не! – бе категорична, после се обърна й я прониза с поглед. – Какво си мислиш, че това е игра?!  Че сте се събрали дечурлигата да се  гоните с  пръчки?! Нали знаеш, че може да умреш! Ако не бяхме запалили билките щяха да те побъркат!

 Доротея се завъртя и избърза напред, Гергана въздъхна тежко и сърдито като я последва. Стигнаха малката пицария в края на селото. Персоналът не можеше да смогне на връхлетялите ги 50 гладни деца. Изкарваха тава след тава пълни с пица, а сирачетата ликуваха. Младата жена седна до директора и му разказа шепнешком какво е станало. Човекът една не се просълзи и бащински я прегърна, тя му отговори с лека усмивка и се включи в празненството на децата. Останалите веднага заразпитваха Гери къде е била, но тя само им отговори:

• Уплаших се и отидох у една комшийка.

 Дора се зачуди защо не се похвали как е гонила духовете редом с каката, но си замълча и запали цигара, пиейки бира на големи глътки. Момичето от другата страна на масата й хвърли предизвикателен поглед. „Да, със сигурност пак ще се набута между шамарите“ – помисли си Дора. След като седна и се отпусна осъзна колко е уморена и как иска да си легне. Минаваше дванайсет на обяд и тя довърши бирата си, остави пари за сметката и си взе довиждане с децата и персонала. Века сигурно бе застъпила, но просто нямаше сили да коментират какъв беше символа на банкнотата. Като се прибра Боян довършваше обяда си от пилешка супа. Баба Анка седеше в кухнята и приготвяше билки за нова отвара.

• Мамо! – викна радостно като я видя на вратата.

 Тя седна до него като го целуна по главата.

• Изпий си млякото и да ходим да спим – каза с нежен глас.

 Баба Анка не реагира, а продължи работата си над билките. Дора отсервира празната паница и чаша на сина си и двамата се качиха нагоре.

 Привечер металната порта изтропа и към вилата с бавна крачка се придвижи жена на възраст около 50 години. Доста добре облечена с тъмен спортно-елегантен прилепнал панталон, ниски токчета и копринена риза. На врата й имаше дебело златно колие, а ръцете й бяха окичени с гривни и пръстени. Средна на ръст със задоволителна за годините й фигура и сериозно лице с изписани черни вежди и тежък грим, дългата й права черна коса падаше малко над кръста. Носеше голяма пътническа чанта и стъпваше с видима увереност.

• Анелия! – викна и започна да чука по вратата. – Анелия!
• Лошата мащеха е дошла на гости – чу заядлив коментар зад гърба си.

 Симеон с гумени ботуши носеше няколко остри кола. Тя се обърна и отвърна с досада:

• Анелия търся, ти си отивай за риба!
• Искам първо да видя какво иска скумрията.
• Казах ти какво искам, къде е баба ти?
• К‘во си се развикала, ма!? – викна баба Анка, излизайки от една от пристройките заедно с Верка.
• Нося нещо да ви покажа.

 Лилия, така се казваше въпросната жена, дошла на гости на параклиса. Занимаваше се с разваляне на магии и приготвяне на по-прости отвари или го раздаваше врачка. Имаше  си собствен добър бизнес, офис (ако  може така да се нарече) и не можеше да се оплаче. Лятото й бе жътвата,  но  имаше  малък проблем. Те слязоха долу в лабораторията под къщата и вещицата просна чантата на една от работните маси. Извади човече направено от коноп  с размерите на дете. На него имаше същия символ като на банкнотата изгорена от  Доротея.

• Не си ли много праведна да ползваш курдуши? – не пропусна коментара Симеон. – Нали си имаш чираци?
• Чираците не можеш  да ги пратиш за коса от самодива, люспи от змей или крила от прилепи.

Верка се надвеси и внимателно разгледа знака, който беше  обгорен в конопеното тяло на човечето, в което нямаше живот.

• Не искам помощта ви,  нито се  оплаквам – каза Лилия със спокоен глас. – Това е предупреждение. Преди няколко седмици и  двата ми курдуша  се побъркаха и започнаха да ми правят сечено. Носеха ми черни яйца на мамници, прокълнати предмети, водеха духове ако щеш, принудих се да ги отпратя. 
• Как някой може да манипулира нещо направено от самия теб – Верка докосваше конопа.
• Черна магия – каза баба Анка. – Някоя черна вещица ти върти номера.
• Да нямаш  конкуренция в града, да  не е дошла някоя млада девойка и да иска да ти вземе клиентелата? – попита Симеон.
• Не мисля – отвърна Лилия. – По-скоро е предупреждение.
• Хм… интересно – Верка го гледаше от всички страни. – Това е символа на Чернобог.
• Чернобог?! – повтори Симеон.
• Славянският бог на злото – поясни Вероника.

 В този момент на вратата се почука енергично.

• Бабо, бабо! – чу се гласът на Боян.
• Чакай, Бояне, баба ти има работа – викна Симеон и отиде на вратата.

 Малкото  момче и Дора се бяха наспали. Младата жена изглеждаше кисела и държеше чаша  кафе и цигара. Носеше лятната й пижама от много къси гащи и изрязана широка тениска.

• Какво става – попита бавно тя. – На двора нямаше никой, Боян реши, че сте тук.
• Отиди да видиш – отвърна Симеон и гушна сина й като го понесе навън. – Айде да си поиграем малко  с тебе, донесъл съм ти меч.

 Доротея с прозявка надникна на масата и като видя символа секна.

• Това е онзи знак – каза изненадана.
• И ти ли си го виждала? – попита Верка.
• Днес, нали ходих до дома, гъмжеше от духове, намерихме го нарисуван на една банкнота от 20лв.
• Значи и за нас е имало предупреждение -  констатира Вероника.
• Много лоша  вещица вършее,  щом така ни предупреждава – намеси се и баба Анка.
• Славянски богове, а? -почеса се Дора.
• Те са част от нашата култура, както и Морона – каза Верка.
• Да, супер досадни и упорити.
• Проучете внимателно нещата, ако избухне още една война сигурно и върховните богове ще се намесят – Лилия скръсти ръце.
• От доста време Чернобог не е споменаван – каза спокойно баба Анка. – На кого  му е притрябвал Чернобог?
• Това тепърва  ще  уточняваме.
• Благодаря ти за информацията, Лилия, ела да изгорим курдуша ти и да пием по един чай – Верка дръпна човечето за краката и го понесе към камината.

 Добавиха изсушен пелин и му драснаха клечката. Малката фигура се възпламени бълвайки бял пушек и след няколко минути от него имаше само сажди. Жените излязоха на двора  при Симеон и Боян, които се гонеха заедно с Бъки.

• Искаш ли кафе? – попита Дора.
• Не, благодаря, трябва да тръгвам, чакат ме любовни елексири за бъркане – размаха ръка Лилия.- Дойдох само да ви покажа курдуша.
• И аз тръгвам имам една хала, която прави мизеии – каза Доротея.
• Така ли? – бъзна я Верка. – А си мислех, че аз съм единствената, която излиза по пижама.

 Младата жена влезе навътре да се преоблече, а Лилия напусна двора махайки с ръка от колата.

• Чао – викна Боян.
• Ще държим връзка – каза вещицата и влезе в колата.

 Доротея вече облечена с тениска и къси раздрани дънки се запъти към самурайката. Взе си довиждане с Боян и потегли към едно пловдивско село, което бедстваше повече от седмица. Остави Симеон, баба Анка, Верка и Боян.

• Имаме ли информация за Чернобог в архивите?  - попита Вероника.
• Има, но е от повече от 500 години, така че трябва да видим в преписите – отвърна бабата. – С него не сме имали проблеми, може би от преди да застъпи Мусаил.

 Понеже имаше информация от повече от 2000 години периодично им се правеха преписи.  Те седяха на отделно място в изолирано подземие без пряка слънчева светлина и старателно изолирани от влага. Пазителите му казваха бункера и в периодите, които нямаха много работа слизаха и преписваха част от най-старите документи и доклади. Информацията бе толкова много, че бяха успели да прехвърлят в електронен вариант само 10%. Останалата част прилежно се съхраняваше. Имаше книги на старобългарски, латински, турски и други езици. Вероника изпитваше трудности с останалите различни от старобългарския, затова тези задачи поемаше баба Анка. Архивът се намираше в подземна галерия под лабораторията и до там се стигаше по таен тесен канал намиращ се зад камината в  къщата. Старицата влезе в къщата и се насочи към огнището, което не бе палено от месеци. Премести огнеопорната плоскост отзад и се откри тухлена врата с кука, която водеше до дупка с дървена стълба. С петромакс в ръка започна да слиза надолу. Тухлената облицовка на стената отстъпи място на твърди скали и стълбата свърши в твърд камък. Няколко метра в тъмнината имаше друга стълба пусната в дупка издълбана в скалите. Предците им бяха издълбали лабиринт от подземни тунели, в които да съхраняват най-скъпото: вековните знания. Бабата слезе още по-надолу, познаваше до болка подземието, затова се ориентираше и без светлина. Опря в дъното на пещерата, в подземна галерия разделена на няколко части издълбани като бразди. Имаше специална изолация от глинен дренаж, слой вълна и накрая дебели дървени греди. Въздуха долу бе оскъден и сух, останалите членове на параклиса трудно дишаха, но за Анелия нямаше проблем. Тя запали петромакса и откри браздите от двете страни с рафтове старателно подредени според съществата, годините и явленията. Там се криеше информация за хиляди богове, създания, че дори и хора. Старицата започна да броди между рафтовете търсейки Чернобог. Намери го някъде по средата на третата бразда. Имаше доста информация за него разделена на томове и пергаменти. Документи, доклади, песни и приказки, най-късното писание, което намери бе някъде от ХIV век.  Журнал на пътешественик, гастроном, които описваше ритуал за заточване на Чернобог в долната земя. Седна на писалището в дъното и зачете. Ставаше ясно, че е изпълнен и злия бог е бил прикован да обикаля долната земя вовеки веков. Имаше още, антимагия, която го освобождаваше, включваща редица магически предмети, човешки жертви и сложен ритуал. Баба Анка потърка брадата си. Под писалището имаше бели листа и молив, тя го взе и започна да преписва.

҉

  Хубавото на лятото беше, че се стъмваше късно и екипа на параклиса разполагаше с допълнителни часове за придвижване и подготовка. В седем и малко Доротея бързаше със самурайката към пловдивското село, в което имаше информация, че се подвизава хала. Там земеделието беше  развито и много хора си вадеха хляба от него. Надяваше се само да не е закъсняла, защото отлагаше въпросната задача от седмица. Земеделците я чакаха още на табелата и като видяха сивия джип замахаха енергично с ръце. Младата жена спря пред тях и излезе. Висок як мъж пристъпи напред от десетината души, които се бяха събрали, продума:

• Живо здраво, ти ли си от параклиса?
• Да – отвърна тя. – Разбрах,  че си имате хала.
• Хала ли е, змей ли е, никой не знае ама овошките  вече цяла седмица са в мъгла – обясни мъжът с равен глас и селски диалект. – Не можем да приидем там. Нищо не се вижда,  само гръмотевици се чуват.
• Град би оня ден,  аз го чух – викна възрастна жена от групата. – Реколтата ни съсипа!
• Ще я видим тая работа -  каза Дора спокойно. – Къде са овошките.
• От тук по черния път след табелата – посочи високият. – Аз ще  дойда с теб.
• По-добре остани – посъветва го младата жена. – Халите са доста своенравни.

 Тя се върна и се качи на джипа като потегли към овошките. Не й беше трудно да види къде евентуално се крие халата, защото след по-малко от километър навлезе в плътна бяла мъгла. Спря джипа на средата на пътя и направи няколко крачки напред. Не  можеше да си види дори и обувките.

•  Змея ли да викна или орела! – провикна се  колкото глас й държи. – Думай ми, хало!
• Ти си от ония! – небето се разцепи от басовит женски глас. – Селяните ли те извикаха?
• Има ли значение! Унищожаваш им поминъка, а това хич не е хубаво. Върви си преди да съм викнала кръстатия орел да те отвее с крилете си.
• Накъде ще ме отвее, къде ще отида като нищо не виждам…. – имаше тъга в гласът й.
• В смисъл? – повдигна вежди Дора.
• Минах през големия град, ей там, след баира и от  пушеци, и от отрова ослепях – жална се халата. – Надуших тука сочни плодове и спрях да почина и да похапна, че сили не ми останаха.
• Една седмица?
• Казах ти че ослепях, нито знам къде отивам, нито къде съм. Ако тръгна и ида пак в града от тая отрова ще умра.

 Мъглата стоеше все така гъста, но някак си се движеше.

• Хало, ще те заведа у нас в Родопите, там ще си намериш място и очите ти ще минат. Съгласна ли си? – попита Доротея.
• Съгласна съм, съгласна, плодовете им са  малко и след някой ден щях да ги изям всичките и можеше, и от глад да умра.

 „Това беше лесно“ – помисли си младата жена. Мръсният въздух на големите градове хич не се нравеше на митичните създания и много често се объркваха. Все по-рядко имаше хали на тяхна територия, защото земеделието замираше, пък и пръскаха с разни отровни  химикали, които им влияеха зле. Те представляваха летящи почти безформени същества, слизаха на земята само да се хранят с реколтата, иначе си стояха горе на небето сред облаците. Образуваха бедствия, градушки, наводнения, бури и дъждове, които валяха повече от седмица докато не унищожат и последното стръкче. Тази с която се занимаваше Дора хич не изглеждаше от лютите и бесни хали, иначе досега да я беше отвяла с мощния си дъх.

• Хало – викна Дора. – Ти като обикаляш половин свят и сигурно си на 1000 години, чувала ли си за Чернобог?
• Черния бог?! – небето щеше да се разцепи. – Чувала съм, че спи дълбоко в долната земя и никой не бива да го буди, че иначе ще стане страшно. Няма хали, няма змейове гориани, всичко линее като стъпи на земята, той е брат на дявола, по-лош е даже.
• Благодаря ти, хало – поклони се Доротея, макар че нямаше да я види в мъглата.

 Младата жена отиде до колата и бръкна в сандъка. Извади торбичка с  тамян и глинен съд с голям отвор.

• Слушай сега хало – провикна се отново. – Ще запаля този тамян в гърнето и ти по миризмата ще ме следваш. Ще те заведа в Родопите да си почиваш.
• Добре моме, запали тамяна, аз ще  те последвам – отвърна халата с по-спокоен глас.

 Дора изпълни казаното и запали тамяна в глинения съд. Спусна всички прозорци на самурайката и го фиксира за предната седалка. От гърнето се виеше дебел и плътен дим, а  мъглата около овошките започна да се събира и Дора можеше да различи плодните дръвчета. Запали двигателя и потегли бавно обратно към главния път. Картината се проясни, а на небето се заформи странен облак  с очертанията  на фина жена с дълга бяла пелерина вееща се в пространството. Като видяха, че мъглата се е вдигнала земеделците тръгнаха по пътя нетърпеливи да видят и узнаят какво се случва с реколтата. Доротея спря до тях и каза без да слиза:

• Готови сте.
• Жива да си, девойче, господ здраве да ти дава! – възкликна възрастната жена.
• Благодаря ти – каза високият мъж, подавайки неподредена пачка с банкноти. – Дано да има нещо останало.
• Моля, моля, каза, че не е изяла всичко – отвърна Доротея като взе парите без да скромничи. -  Трябва да я  заведа в балкана – и добави. – Живи и здрави, всички, дано повече не се виждаме за лошо.

 Помаха им за сбогом и потегли заедно с халата в небето. Щеше да й отнеме около час и нещо да стигне вкъщи и щеше да се мръкне. Придружителката й не виждаше,  но послушно се водеше по мириса на тамян от  самурайката.

 Раздели се с халата малко преди да хване по пътя за параклиса. Съществото учтиво благодари и изчезна от хоризонта в планината. Като  се прибра Доротея завари Верка и Боян да играят в пясъчника на двора. Синът й се хвърли в обятията с невиждана радост. Симеон все още обикаляше по задачи, а баба Анка не се мяркаше  никъде. 

• Баба ти още не се е качила  от бункера – съобщи Вероника. – Дали да не отидем да я викнем?
• Нали знаеш, че като слезе може да седи и един месец – отвърна Дора.
• Да, ама няма въздух, ми ако й стане нещо?
• Няма, страшно, тия вампирите не мрът толкова лесно.
• Какво стана с халата, люта ли беше? – двете млади жени се настаниха на пейката пред къщата.
• Не, минала през Пловдив и ослепяла – Дора пусна Боян да си доиграе и запали цигара. На масата имаше кана с домашна лимонада или поне така си мислеше тя. – Попитах я за Чернобог, каза ми че е на долната земя и спи.
• Ми, аз каквото намерих от интернет и тукашните книги, ако действаше в момента щяхме да разберем, защото сее разруха и хаос.
• Сигурно – Дора се пресегна и взе каната, като отпи директно от нея и щеше да повърне. Започна да плюе и от носа и от устата. Вероника я гледаше умно. – Ти ли го направи това?
• Да, Боян искаше нещо свежо.
• И какво му сложи?
• Лимони и сироп.
• От какво?
• Ми, от хладилника.
• Сложила си от на баба ти горчивката.
• О, така ли, аз се чудих защо Боян не искаше да го пие – взе каната и я помириса. – Вярно е.

 Баба Анка рядко се хранеше с обикновена храна, а гълташе силно концентриран сироп от горчивка, която отглеждаше в двора, а през зимата в парник. Доротея все още кашляше от непоносимо  горчивия вкус на напитката.