Храстите леко се разтвориха и измъченото лице на козаря, напрегнато надникна сред тях. Под него реката, полепнала по тревите, проблясваше като паяжина, окъпана от утринната роса. Тя лъкатушеше, идваща от някъде, отиваща на някъде… и спираше само тук-там, за да почине сред блестящите вирове, в които идваха сутрин да се къпят самодивите…
Той ги бе виждал… Веднъж. Преди година, когато се връщаше от манастира след Малка Богородица. От същото това място, на което стоеше сега… А щом побягнаха сред гората, водата във вирчето, дори не трепна след тях.
По-късно си бе казал, че навярно е задрямал и е сънувал всичко… А после го бе и забравил. После. Как искаше да може да върне онова време… година назад…
* * *
Пролетта бе напукала пъпките на дърветата и те се бяха разлистили, но гората все още пееше само с песента на птиците. Страхил вече бе извел козите и живееше в колибата край саята, но продължаваше всяка неделя да слиза в село, за да я зърне поне за миг, нея, Славина, дъщерята на дядо Мийиль И ...