Храстите леко се разтвориха и измъченото лице на козаря, напрегнато надникна сред тях. Под него реката, полепнала по тревите, проблясваше като паяжина, окъпана от утринната роса. Тя лъкатушеше, идваща от някъде, отиваща на някъде… и спираше само тук-там, за да почине сред блестящите вирове, в които идваха сутрин да се къпят самодивите…

   Той ги бе виждал… Веднъж. Преди година, когато се връщаше от манастира след Малка Богородица. От същото това място, на което стоеше сега… А щом побягнаха сред гората, водата във вирчето, дори не трепна след тях.

   По-късно си бе казал, че навярно е задрямал и е сънувал всичко… А после го бе и забравил. После. Как искаше да може да върне онова време… година назад…

* * *

   Пролетта бе напукала пъпките на дърветата и те се бяха разлистили, но гората все още пееше само с песента на птиците. Страхил вече бе извел козите и живееше в колибата край саята, но продължаваше всяка неделя да слиза в село, за да я зърне поне за миг, нея, Славина, дъщерята на дядо Мийиль Инока.

   Дядо Мийиль бе суров старец и не даваше и дума да се издума за сватовство с когото и да е. А и от глупост ли, от що ли, всички страняха от него и разправяха за времето на монашеските му подвизи, неща, които не бяха за вярване...

   Някога дядо Мийиль, постъпил в манастир, където бил подстриган за монах и взел името Лаврентий. Няколко години по-късно, сам пожелал да стане инок – пустинник, и заради силата на духа му, който го предпазвал от всякаквите съблазни на лукавия, и праведният му живот, игуменът му разрешил.

   Пет години живял в пещера на връх планината. Хранил се с корени и с подаяния от мнозината, които отивали при него, за да лекува болестите им и ги наставлява. Разказваха, че някои дори го наричали светия, защото имал дарбата да прогонва бесове от страдалците и с божията помощ да изцелява всякаквите болежки на страдащите… Ала един ден Лаврентий, се довлякъл до манастира, държейки в ръцете си току-що родено момиченце. Поискал от игумена да го освободи от клетвата му пред Бога и го благослови да отгледа това дете, но игуменът отказал. Тогава Лаврентий му казал, че е извършил голям грях и детето е негова дъщеря и бил изгонен от манастира, анатемосан от игумена, братството и църквата.

   Такава бе историята за греха на дядо Мийиль Инока и тя го бе съпътствала през целия му живот от по-сетне, за да живее отлъчен не само от светите братя, а и от съселяните си.

   Дядо Мийиль живееше смръщен и сам на края селото, но Славина бе друга. Тя бе лудетина и бродеше усмихната по горите заедно със стареца да събира гъби и билки. Бе красива като вила. Очите ѝ гледаха като очи на кошута, а косите и… Сякаш златни вълни, потапяха тънките и рамене и снага и се спускаха до кръста, че и по-долу… Страхил бе виждал разпуснати тези златни коси, макар винаги да бяха хванати в дебела плитка.

   Един ден, момче още, Страхил бе оставил козите да денуват и бе задрямал в дебелата сянка на дъбовата кория, когато нещо го погъделичка по носа. Той се смръщи на сън, но сякаш рояк кадънки в гъстака, го събуди звънкият ѝ смях. Разтърка очи, а Славина му се смееше, стиснала в пръстите си стръкче трева и му подвикна:

   -Хей сънльо, козите ти избягаха и сигур вече са си у вас.

После, някъде от далече я повика гласа на баща ѝ, и тя смеейки се побягна нататък. Като самодива… И нито козите се подплашиха, нито кучетата лавнаха по нея.

   Такава бе тогава Славина! Такава бе и по-късно, когато я срещаше сред поляните в гората, свила венец от цветя в косите си, да го чака усмихната… Освен веднъж, когато я видя да плаче над една мъртва птица.

   -Знаеш ли, – му каза тогава – защо е умряло туй птиче? От самота! Като  хората...      

   -А ти, от де знаеш?

   -Знам аз! – Отвърна тя и избърса сълзите си. – Ама ти нищо не знаеш…

   -Бре, не знам!

   -Не знаеш я! – Повтори отново. – Гледаш, слушаш… И нищо не разбираш!

   Да, тогава той я гледаше и слушаше, като омагьосан, и не я разбра… Но сега вече знаеше!

   Като планински ручей, който набира сили и пие вода от всяко изворче по пътя си, от всяка струйка вода, бликнала под камъка, от всяка капчица роса по тревите и превърнал се в разпенена, буйна река, търсеща спокойствието на равнината, която все не може да достигне, любовта им, бе такава. Той търсеше да я срещне навсякъде. Да я прегърне до гърдите си, а тя като сърдито дете, се опитваше да се отскубне от ръцете му… щастлива… После за миг замираше, поставила длани на гърдите му и притворила очи се сгушваше в него

   ...Но отведнъж Славина започна да го отбягва. Все по-рядко я срещаше Страхил, а колчем я зърнеше, бе все тъжна и умислена, докато съвсем престана и да излиза. В село заговориха, че се е поболяла, а един ден дядо Мийиль Инока сам отиде при него и от далеч се провикна:

   -Страхиле, завърни псетата… Искам да ти река нещо.

   Козаря изсвири остро и едрите каракачански кучета, спуснали се към стареца завъртяха опашки и щом го подушиха, послушно се върнаха назад.

   -Кажи дядо Мийиле! – Страхил тежко го погледна из под вежди.

   -Страхиле, чуй... Не мога те спра. Млад си, луд си, силен си, ама… Остави на мира, Славина! Думам ти го, че ми е щерка. Мила ми е… Не е мома за теб тя…

   -Що? Беден ли съм за теб? Или сакат съм нещо …

   -Див си много, Страхиле! А тя... Тя е като горско цвете… Кокиче... Откъснеш ли го, до сахать-два увяхва. Залиня ми чедото… Виж я… От къщи вече не излазя. Ни мен иска да види, ни дружките си…

   -А може ти да не я пущаш навън… Всички туй думат. Аз може и див да съм, ма и ти си опак човек, дядо Мийиле.

   -То и туй е верно... Опак съм и не я пущам, ама пак зарад теб.

   -Що? Да не я открада ли? Аз ако щях, и от вас да бих я грабнал. Кой ще ма спре?! И тя ма люби… Ама не ща тъй! Аз с доброто искам, като хора… Що ми я не дадеш за невяста?

   -Не! – Дядо Мийиль се изправи като ужилен. – Не е за теб тя... Ни за теб, ни за никого! – Отсече, и тръгна обратно към селото.

   По лицето на Страхил заиграха мускули, но нищо не рече.

* * *

   Все повече трепет имаше в думите на ергените и момите, щом станеше дума за Славина. Дружките и говореха, че вощеницата дене и ноще горяла до главата ѝ, а неверният огън отвътре, изгарял и стапял я, като нея досущ… И Страхил полудя! Пръснаха се козите му по горите, но никой не посегна на тях. Хората се бояха и отбягваха го, а, в когото вковеше поглед, изпепеляваше го. И Страхил ги отбягваше и само нощем, като караконджул обикаляше край Славинината къща и разлайваше псетата, но накрая и те му свикнаха. Ала една нощ, жените занареждаха като за умряло и той не издържа…

   Чорлав и страшен, съща хала, влезе вътре. Оплаквачките писнаха и побягнаха навън, а и сам дядо Мийиль, отстъпи назад, уплашен от лудостта му. Страхил се приведе и грабна Славина в могъщите си ръце, и като агънце, сгуши я до гърдите си. Момичето отвори клепки и сякаш на сън се усмихна. После тихичко, продума:

   -Страхиле… къде сме?

   Ръцете му отмаляха и той отведнъж се смали. Едва успя, като също, спящо дете, да я постави върху постелята и застана на колене до главата ѝ. После нежно замилва косите ѝ, и отвърна.

   -Тук сме, Славино… у вас… - По лицето му потече сълза и той я бръсна с ръка.

   -А тати… Той де е?

   -И той е тук.

   -Тук съм, Славино…- Проговори и стария, но тя не го чу. Не откъсваше очите си от очите на момъка, сякаш тези две очи само, още даваха ѝ живота.

   -Колко си хубав, Страхиле… Той... тати не ме пуща… А баща ми е, как да му чупя хатъра...?!

   -Знам, знам, Славино… Мълчи! Всичко знам. Той ми дума... – Момъкът вече не криеше сълзите си.

   -Нищо не знаеш! – Очите и не се отделяха от неговите. Прошепна: - Само теб любя, Страхиле… И него, ама... Той… - Момичето само за миг сякаш затвори очи… и свърши. Не помръдна.

Страхил я погледа учуден миг-два, и отведнъж, грозен, викът му надвисна над селото… и всичко живо настръхна. Псетата изскимтяха и се свиха в колибите си. Нещо страшно беше се случило. Той побягна навън, но едва стигна прага на стаята, олюля се и рухна.  

   На другия ден, само Страхил не бе на гробището. Всички се оглеждаха и се питаха къде е, но той бе изчезнал. Сутринта, щом заби камбаната бе побягнал от дома си, където го бяха отнесли през нощта и ни се чу, ни се видя вече.

   Месеци наред никой, нищо не чу. Майка му, клетата, от тъмно обикаляше по горите да го търси, докато накрая и тя се поболя. Стариците го кълняха, мъжете мълчаха, а момите и жените въздишаха… Докато преди неделя, Киро Карачобанчето, не каза, че го е видял в гората над Попския вир – отслабнал, изпокъсан, брадясал…

  Попският вир! Точно тук, Найден Лудото, олигавен като бясно псе, с разкривено в идиотска усмивка лице, му бе казал, че я е видял… И ето, цяла неделя вече Страхил обикаляше наоколо…

* * *

   Сякаш родена от рехавата мъгла сред дърветата, усмихната и красива, облечена само по риза, с разпусната коса, стоеше и гледаше право в него, Славина. Той се изправи, и сляп за всичко останало, тръгна напред. Тя също тръгна през тревите, но щом стигна до вира, спря се… Страхил продължи. Нагази насреща ѝ сред водите…

   -Спри! – Сякаш сред него прозвуча тихият ѝ глас. Продължаваше да му се усмихва, но очите ѝ бяха тъжни и той, омагьосан, не откъсваше поглед от тях.

   -Знаех, че си жива, Славино… Знаех! Толкоз молих нашия си светия…  Всяка нощ свещ му паля, горе, в параклиса на Чуката… Да та върне…

   -Недей… Остави ма вече… да си ма прибере Господ. Мъката ти, не дава ми мира и виж, на самодива се превърнах, като майка ми... Ни с мъртвите мъртва, ни с живите жива… За теб лошо, ма и за мен лошо, Страхиле…

   -Да те забравя ли искаш, Славино?!

   -И да исках, не можеш, ама казвам ти – и за двама ни, тъй, по-е зле! Прибери се… Майка ти, поболя се от мъка по тебе… Майка ти е. Грехота е…

   -Не ма е еня ни за майка ми, ни за никого… Теб искам…

   -Недей, Страхиле! И аз та любя, но теб друга любов гори, човешка… мен друга… Аз съм мъртва вече, Страхиле и друг е вече животът ти... Бог е друго решил!

   -Няма Бог! Няма друго… Ти си само!

   -Затуй ни Господ наказа, Страхиле… Затуй…- Разплака се и в същия миг, слънцето надникна над дърветата и тя сякаш се разтопи от лъчите му.

   -Славино… - Гласът му заглъхна, удавен в собствените му ридания и той седна направо сред водата – Славино… Славино…

*   *   *

   Постепенно течението и водата сякаш отмиха нещо и в него самия. Той се изправи, огледа всичко около себе си: гората, реката, поляните. До слухът му достигна ромонът на водата по облите камъни, гласовете на птиците… Спомни си думите ѝ, и тръгна към селото. Чувстваше се пречистен… и празен от вътре… Но трябваше да се научи да живее без нея… Трябваше отново да се научи да живее с другите… Трябваше. Заради нея!