Самодивското - 5 част

             Спря се до Самодивското. После Продан отстъпи назад и опря гръб до високия дъб.

       Чу се тъпан да бие…Силно и отривисто…Щеше да събори небето…Тръпки го побиха. Изтръпна…

        Буммм…таа…тааа… Бумм…таааа….тааа…      

         Уплашен, разтресен… той се сви зад дървото и разтърка очи. Не се виждаше тъпанджия…

     И гайда засвири…Писна изведнъж…рязко и шумно…процепи тишината и тъмата.

     Изви се тази свирня над дърветата, полетя и тя нагоре…

   Чуха се викове, много гласове долетяха, сякаш цялото село се е сбрало на поляната.

    Ихуууу….ихуу…- разнасяха ехото скалите…

       Хоро се зави…невидимо хоро…тресеше се земята…гърмеше всичко под нозете им…

        Музиката лудееше…бумтеше… и силни викове  на хората…

       Долетя вятър…като хала…Вихър се изви…

       Сянката доби очертания. Над кладенецът се показа хубавицата, която беше виждал на дъното във водата. Със златни като свила коси, зеленоока и магнетична…над раменете й криле…като на огромна птица…Със зелен пояс, стегнат в тънкия й кръст…

 Луната излезе и облаците изчезнаха. Сребриста пътека огря самодивата. Обсипваше я   лунната светлина, а Продан гледаше като вцепенен…Здездите заблещукаха приказно…

    Затанцува своя танц. Бялата роба се увиваше около снагата й, а в косите й венец от цветя и дълъг бял воал, развят от вятъра. Устата й червена като кръв…зъбите - маниста…

     Рипаше високо, кършеше тяло, танцуваше във вихър…Вдигаше ръцете над главата си, а босите й нозе летяха над Самодивското…

               - Аааааа…ааааа…- викаше момичето…

             Тъпанът бумтеше още по-силно…Гайдата пригласяше…Хорото лудееше…невидими хора …глъч…

             Ихуууу….ухууу…Ихааа… - пееха другите…

        Вила - самовила … Боже…чудо стана…магестницата… - шушнеше Продан, онемял…

      Пристъпи самодивата до него и го улови за ръце. Затанцуваха заедно…сякаш цял живот са играли на тази свирня…Продан залюшка снага, крака, ръце в такт…без да знае какво прави…Гледаше я прикован…в този зелен омагьосан поглед…Не мигваше…очите го пронизваха и стигаха до сърцето му…оплетаха  го в незнайни окови… завинаги …

  Издигаше се с нея нагоре, над Самодивското, после се спускаха стремглаво… надолу…луди и диви като свирнята…

   Устните им се сляха, телата им се усукаха, душите им се докоснаха…

      Любовта като буен огън изригна до небесата…

     Задъхан Продан затвори очи…вървеше с нея…нататък…незнайно къде…към светлината…

……………………………………………..

          Венка, Ирина  и дружките им станаха рано призори. Беше Еньовден. Рано се беряха билките, по роса. Още слънчевите лъчи не бяха огряли, когато поеха към ливадите. Вървяха, смееха се и се закачаха шеговито. Набраха много биле, а после се отправиха към Самодивското. Вода да пийнат. Да починат малко, преди да се върнат към селото.

     Приближиха се и го видяха. Продан лежеше по лице, главата му беше потопена във водата…безжизнен…

          Венка изпищя…Викът й прониза планината…

       Бързо стигнаха до село, извикаха хора за помощ. Обърнаха Продан. Удавен...в една педя вода...

       Чудо на чудесата…

        На лицето се беше отпечатало блаженство…на устните му играеше  усмивка… а сините му очи грееха… щастливи и далечни…

……………………………….

  След три дни Венка беше подранила към чешмата. Не знаеше как се беше озовала там. Нозете й сами вървяха…Главата й беше отнесена…празна…блуждаеща…не виждаше нищо…не мислеше нищо…не знаеше нищо…

 Чу се отдалеч конски тропот. Зад хълма се показа каруцата на Симо.

  Видя я. Стоеше мрачна и объркана…злощастна…изгубена…

  Изтри с пръсти подпухналите й от плач очи, а тя потръпна в обятията му.

               - Хайде…двамина сме…ще се оправим, каквото и да се е случило…

          Пътят се виеше като змия през скалите…

                               …далечен и непознат като живота…

                                           К р а й