- Защо още от ставането се усещам някак празен, кух... Омръзна ми...

- Стига, стискай зъби! Времето ще заличи спомена.

- Дали ще му позволя, въпреки че боли, той си е мой, аз си го искам, част от мен е...

- Доставя ти удоволствие да се самоизмъчваш ли?!

- Но хубавото, красивите моменти, аз тях помня, аз ги обичам, искам си ги... върнете ми ги...

- ХА! Хубави ли, ок, а лошите? Само аз ли ги помня...

- Хайде стига, те не бяха толкова много...

- Глупак! А болката, сълзите?!?! Майната му на унижението... Строшеното сърце, скършените криле на мечтите... На вашите мечти. И това ли забрави...

- Докога ще ми го припомняш!? Искаш да ме боли... нима го искаш...

- Да „Ни” боли...

- Да, да Ни боли, докога ще ми го повтаряш – мазохист.

- Не, Реалист!!! Забрави, позволи му да отмине и ще спре да боли... Искам да помогна, не разбираш ли. Болката сутрин в гърдите не съм аз, а Тя...

- Но аз искам да помня! Хубавите моменти, усмивките...

- За коя усмивка ми говориш?!?! За онази която беше измита от сълзите.. За нея ли. Погледни се… Погледни се в огледалото, това ти ли си или това което остана, къде отиде веселия пламък в очите ти… къде изчезна цвета им... Всеки ден ли що го водим този разговор. Стига!! Разбери, с миналото не се живее...

- Докога ще го говорим ли, докато преглътна вината си, докато я превъзмогна...

- Коя вина?!! Тази че ходеше всеки ден с цветята ли, това че забрави какво е сън, за да можеш да бъдеш непрестанно до нея, за да не и липсва нищо. За това че отвори сърцето си ли? За това че ОБИЧАШЕ ли? Тази ли е вината ти, посочи ми я. Коя е тя, това че се обърна и си замина, без да кажеш нищо, че отрони, след като я видя в чуждите прегръдки ли. Че не можа да доловиш онова, поредното, не изречено обяснение, извинение... за си замажеш очите, и да простиш и този път...

- Не стига... Аз я прогоних...

- КАК?????

- Не знам точно...

- Ти си…

- ЗАМЪЛЧИ! Аз я обичах...

- Точно „обичах”, стига вече...

- Боли ме, липсва ми.. Остана дупка...

- Хей, главата горе. Продължи напред... Време ти е...