Самота, празнота, боли… Именно ти…
2 мин за четене
- Защо още от ставането се усещам някак празен, кух... Омръзна ми...
- Стига, стискай зъби! Времето ще заличи спомена.
- Дали ще му позволя, въпреки че боли, той си е мой, аз си го искам, част от мен е...
- Доставя ти удоволствие да се самоизмъчваш ли?!
- Но хубавото, красивите моменти, аз тях помня, аз ги обичам, искам си ги... върнете ми ги...
- ХА! Хубави ли, ок, а лошите? Само аз ли ги помня...
- Хайде стига, те не бяха толкова много...
- Глупак! А болката, сълзите?!?! Майната му на унижението... Строшеното сърце, скършените криле на мечтите... На вашите мечти. И това ли забрави...
- Докога ще ми го припомняш!? Искаш да ме боли... нима го искаш...
- Да „Ни” боли...
- Да, да Ни боли, докога ще ми го повтаряш – мазохист.
- Не, Реалист!!! Забрави, позволи му да отмине и ще спре да боли... Искам да помогна, не разбираш ли. Болката сутрин в гърдите не съм аз, а Тя...
- Но аз искам да помня! Хубавите моменти, усмивките...
- За коя усмивка ми говориш?!?! За онази която беше измита от сълзите.. За нея ли. Погледни се… Погледни се в огледалото, това ти ли си или това което остана, къде отиде веселия пламък в очите ти… къде изчезна цвета им... Всеки ден ли що го водим този разговор. Стига!! Разбери, с миналото не се живее...
- Докога ще го говорим ли, докато преглътна вината си, докато я превъзмогна...
- Коя вина?!! Тази че ходеше всеки ден с цветята ли, това че забрави какво е сън, за да можеш да бъдеш непрестанно до нея, за да не и липсва нищо. За това че отвори сърцето си ли? За това че ОБИЧАШЕ ли? Тази ли е вината ти, посочи ми я. Коя е тя, това че се обърна и си замина, без да кажеш нищо, че отрони, след като я видя в чуждите прегръдки ли. Че не можа да доловиш онова, поредното, не изречено обяснение, извинение... за си замажеш очите, и да простиш и този път...
- Не стига... Аз я прогоних...
- КАК?????
- Не знам точно...
- Ти си…
- ЗАМЪЛЧИ! Аз я обичах...
- Точно „обичах”, стига вече...
- Боли ме, липсва ми.. Остана дупка...
- Хей, главата горе. Продължи напред... Време ти е...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любомир Стойков Всички права запазени
Надживей мъката и карай напред!
