Боян се разхождаше мудно по Витошка. Оглеждаше се като да беше попаднал във някъкво непрекъснто вихрено течение, във водовъртеж от лица, тела, които минавах около него, спираха се пред витрините, влизаха в магазините или по наредените отстрани заведения. Нисичък, широкоплещест, облечен в черно кожено яке и обут в сини дънки, Боян не правеше особено впечатление на никой. Беше ненатрапващ се образ. Имаше симпатичнио лице и хубави кафяви очи, но не беше толкова хубав, че да остави спомен в който и да е, включително и в жените, които случайно спираха поглед върху лицето му. Боян осъзнаваше това и си мислеше, че вместо специалист по подръжка на компютри, би направил по-успешна, а и по-вълнуваща кариера като частен детектив или таен агент. Ненатрапващ се, трудно запмнящ се. Имало го е, а после - не. Появява се с отровен чадър и стреля - жертвата пада и никой не би предположил, че именно той е бил убиецът…той е отговорният за дипломатичеьки скандал. Но пък какъв ли скандал би могъл да предизвика той, въобще? Неслучашно беше толкова незабележим - беше прекалено обикновен - за добро или за зло. Не бе предизвиквал силни страсти в ничие сърце. Нито любов, нито омраза - е, като се изключат близките му - майка му и баща му, които го обичаха. Но освен това, животът му си беше доста сив. Беше на четирийсет и пет години и досега не беше преживал нищо вълнуващо. Даже и с бившата си жена, се бяха оженили по-скоро от практичност, за да не останат сами и това разбирателство беше продължило двадесетина години. После пак по разбирателство се разделиха като резултатът от бракът беше двайсет-годишнатта им дъщеря, вече сама омъжена и донякъде отчуждена от баща си.   

Боян си помисли, че сигурно би трябва да изпитва горчивина, но не му беше мъчно. По-скоро любопитно, сякаш търсеше нещо. Търсеше нещо да се случи, да - нещо да се случи, точно сега, на това място, бясно биещото сърце в центъра на София. Нещо истинско, нещо хубаво, за което да си спомня после с някакво силно чувство. Искаше да се почувства - добър, интересен, но най-вече - жив. Да не бъде сив, а за някой да стане много истински и важен. 

Боян влезе в един магазин, където продаваха пици. По автоматизъм си поръча две парчета с пица и все така замислен понечи да излезе от магазина. На вртата се блъсна в една жена. Беше нисичка, хубава брюнетка на вид около неговата възраст. Парчетата му с пица се обърнах вурху хубавото и бежово яке. 

- Ох. По дяволите. - възкликна Боян. 

- Ох. По дяволите - повтори след него жената. 

- Много се извинявам - каза Боян и посегна да изтрие със сълфетките петната от която пицата беше направила отпред на якето. Жената се дръпна назад, сякаш Боян се бе опитал да опипа гърдите ѝ.

- Не, не аз без да искам.  - протестира Боян, като разбра какво си мисли жената.

- Мамо, човекът се опитва да помогне - каза младо момиче, към осемнайсет годишно, което вървеше до майка си. Приличаше на жаната, но в лицето му имаше сериозност и се долавяше някаква тъга. Боян ѝ беше благодарен, че го защити пред майка си. 

- Много се извинявам. - каза той, като се усмихна извинително на жената -  Знам магазин за химическо чистене наблизо. Нека ви платя почистването на якето.  

Жената сякаш се готвеше да отвърне гневно отказ, но дъщеря ѝ я погледна и ѝ се усмихна:

- Защо не? Не отказвай, когато ти предлагат от добрина.

Жената погледна дъщеря си, после Боян и след като помисли за момент бавно се усмихна.  

- Наистина, защо не? Нямам какво толкова да правя. Ако не е толкова далече…

- Не е - побърза да отговори Боян, все още притеснен. - Ще ви заведа. На десетина минути пеш оттук е.

Тримата тръгнаха сред тълпата. Беше слънчево - преди около час беше валяло и в далечината Витоша се криеше в мараня, лека пара се вдигаше от асфалта по улиците и беше леко задушно. Боян си помисли, че времето преди не му беше правило никакво впечатление, а сега беше толкова наблюдателен затова, което се случваше около него. Скоро стигнаха мястото за химическо чистене. 

 - Извинете, бързаме - готов съм да платя за експресна поръчка, но може ли да почистите това яке, колкото може по бързо? - каза Боян и кимна към яквето, което жената свали и подаде на мъжът от другата страна на тезгяха. Той огледа якето и сви рамене.  - защо не? Ако клиентите бяха готови да си платят за бързата поръчка, такава можеше да се осъществи. 

Пари в брой минаха от ръката на Боян в касата пред мъжа зад тезгяха, който каза: 

- Ще отнеме около час.

Тримата излязоха от магазина за химическо чистене. 

- Мога ли да ви поканя на кафе, докато чакате? - направи жест който включваше двете жени Боян, но погледът му се беше забил в очите на майката, чието лице и стегната фигура му се харесваха. Особено му се харесваха сиво-сините ѝ очи с черни, като изписани вежди. Жената кимна и тримата седнаха в едно кафене.

- Казвам се Йоана. -каза тя. 

- Аз съм Боян. 

- Това е дъщеря ми Мила. 

- Приятно ми е. - Усмихна се приятелски към момичето Боян - все пак тя беше му помогнала да излезе от неприятната ситуация и някак да доведе до това да заведе на кафе майка ѝ, която той определено харесваше. Мила също с усмихна съучастнически. Имаше кафяви очи и имаше дребна фигура - по-ситна даже от майка си - помисли си Боян.

Разговорът потръгна. Боян и Йоана започнаха , разбира се, с темата на деня и въобще годината - Ковид - 19, преминаха за това с какво се занимават - Йоана беше адвокат: 

- Добре, че се усетих навреме и Ви предложих сам да отидем на химическо чистене, иначе как ли щях да сърша - пошегува се Боян, като разбра за професията на Йоана. 

Тя се засмя:

- Не знам колко толкова може да направи еди адвокат в случая. Все пак не сме всесилни. По-скоро аз се оказах късметлийката, че пред мен се оказа такъв джентълмен. И моля, нека си говорим на ти, става ли?

 - Разбира се  - съгласи се щастливо Боян. Двамата скоро започнаха разговор за по-лични неща. Мила каза, че ще отиде да се поразходи и ги остави сами.

- Разведох се преди три години. - каза Йоана - По-скоро съпругът ми ме напусна. Появи се по-млада жена, сам разбираш - каза без притеснение и изкуствено самосъжаление Йоана и погледна Боян в очите. Стори му се,че в погледа ѝ намери одобрение и явно ѝ се харесваше. Окуражен, Боян започна със своята история:

 - И аз се разведох. Преди пет години. Без много емоций. Може би това беше причината за разводът. Нямаше много емоций в бракът ни. В един момент и двамата си казахме за какво да сме женени, дали не бихме били по-щастливи отделно? С мир разделихме имуществото, продадохме апартамента си, поделихме си парите. Имам дъщеря, малко по-възрастна от Мила, но скоро след развода тя се пренесе да живее при приятеля си и наскоро се оженениха. Като си помисля  - май се оказах късметлия. Преживях кризата на средната възраст доста безболензено и сега имам време да преосмисля живота си без особени съжаления - поне свързани с кариерата си и нещастна женитба. 

- Тоест сега си щастлив?

- По-щастлив, отколкото не, може би. Все още има живот пред мен, и намерение за по-добър живот.

- И аз така се чувствам. - каза Йоана и се усмихна. Двамата си приказваха още дълго, по-дълго, отколкото му  трябваше за да се изпере якето на Йоана. Свършиха като Боян ззе телефона на новата си позната и се уговориха да ѝ се обади скоро. Докато вървеше ведро по Витошка след срещата, Боян си мислеше, че нещо истинско и интересно му се беше случило, всепак.  

Последваха още срещи между Боян и Йоана. Пасваха си. Имаха сходни интереси - и двамата обичаха да спортуват, да ходят по Витоша, сходен мироглед. Скоро започнаха да ходят заедно. Единствено от което се притесняваше Боян бе дъщерята на Йоана - Мила, но тя явно го харесваше и даже окуражаваше майка си да се сближи с Боян, както тя сама му каза веднъж.

- Мила винаги е била такава добра дъщеря. Понякога не знам - аз ли се грижа за нея или тя - за мен. Беше плътно до мен, взе моята страна при развода с бившия ми съпруг. Винаги, когато съм била в някакво затруднение, още от малка е била като възрастен човек и ми е давала емоционална опора. Опитвам се да съм добра майка, да съм добра към нея, но ми се струва, че ѝ дължа нещо, което не мога да ѝ дам. Толкова е пораснала - как бих могла да ѝ се реванширам, някога, какво бих могла да ѝ дам, и аз не знам. - призна веднъж, замислена Йоана над чаша вино, когато бяха заедно с Боян.

- Като че ли си няма много приятели - отбеляза той. 

- Наистина, и аз се чудя защо е така. Имаше си една приятелка от детинство, която преди година отиде в чужбина да учи и оттогава Мила е все сама. Чудя се защо не си намери други приятелки или още по-добре приятел. Мисля, че никога не си е имала приятел. Колкото и да е пораснала, някак си изостана в тези взаймоотношения. Все пак не е грозна, нали?

- Хмм, предполагам всичко ще си дойде само с времето.

- Разбира се. - съгласи се замислено Йоана.

Като се прибираше вкъщи след срещата Боян си мислеше, че разбрал тъгата в очите на Мила, която той бе виждал понякога. Момичето беше самотно. Боян си помисли, че то бе причината донякъде да бъде заедно с майка ѝ и си постави за цел да прекарва повече време с нея. Даже можеше да я запознае с някой от по-младите си колеги. Момичето обичаше да играе тенис и Боян започна да ѝ прави компания, когато партньорът и по тенис - майка ѝ отсъстваше. Постепенно започнаха да прекарват повече време заедно. Мила се отпусна пред него и той пред нея. Станаха близки приятели. 

В същото време връзката между него и Йоана търпеше развитие. Започнаха да ходят сериозно. Прекарваха повечето от нощите заедно - първо в апартамента на Боян, но от време - навреме и в жилището на Йоана. 

Веднъж Боиян се събуди късно през нощта. Беше в при Йоана. Отиде до кухнята, за да си вземе нещо за пиене. С изненада откри, че лампата във всекидневната беше включена. На дивана по пижама седеше Мила и скицираше нещо в един блок за рисуване. Пред нея телевизора беше включен. Даваха повторение на някакъв мач. Боян си спомни, че майка ѝ и беше казала, че дъщеря ѝ обича да рисува. Когато го видя Мила се смути, даже се изчерви. 

- Какво правиш, моето момиче? - самият той смутен, че я е накарал да се изчерви, каза Боян. - Защо не спиш? Късно е…

- Не ми се спеше. 

- Какво рисуваш? - полюбопистства Боян.

- Нищо интересно. Просто се упражнявам - рисувам портрети на хора, които дават по телевизията. 

- Може ли да видя?

Мила му подаде блока за рисуване вместо отговор. 

Боян с учудване разпозна портрета на Роналдо на последната страница. Беше нарисуван много добре. Помисли си, че момичето сигурно харесваше играча и усмихнато я погледна.

- Роналдо си е красавец, а?

Мила му отвърна с кисел поглед. 

- Да, хубав е. Има много правилни черти. От баща си знам, обаче, че не е най-добрия човек извън терена, дори и да е много добър играч. Бил много самовлюбен. Честно-казано това не ми харесва и не го нарисувах, защото ми допада. Рисувам, за да се упражнявам, както казах, още повече, че негхо го дават най-често на екрана. 

Боян разлисти блока. Имаче скици и  на Меси и други играчи от Барселона и от Реал Мадрид - явно мачът по телевизията беше някакво повторение отпреди години, помисли си той. По назад имаше нарисувани известни личности, които пускаха по телевизията - говорители от новините, политици, артисти - каквито Мила беше виждала по екрана. Момичето имаше талант и определено го развиваше със страст. Спомни си, че майка ѝ му беше казала, че иска Мила да запише за право и момичето се подготвяше за кандидат-студентските изпити. 

- Мила, ти искаш ли да станеш адвокат? - попита я внезапно Боян.

Тя го погледна тъжно и бавно поклати глава.

- Не - кратко отговори момичето.

- А, какво - художничка ли искаш да станеш?

- Май да - взираше се тя в очите му, сякаш очакваше потвърждение за таланта си и това да го развива. 

- Според мен има голяма възможност да станеш добра художничка. Аз не разбирам много от рисуване, но ми се струва, че тези скици са много добри. Показвала ли си ги на майка си?

Мила поклати глава.

- Нека ѝ ги покажем утре, тогава.

Мила се засмя.

- Ти се появи в семейството ни толкова отскоро и си мислиш, че внезапно ще успееш да убедиш мама за такива важни неща, които е решила още откакто съм била малка?

- Понякога трябват нови очи, ново разбиране, не мислиш ли, за да помогнеш на човек да погледне на нещо, за което е свикнал по определен начи, от различна страна. Аз мога да съм тези нови очи, ако си съгласна?

Мила сведе глава и кимна без да казва нищо.

Боян се изправи от дивана, където беше седнал и тръгна към спалнята.

- Хайде, лягай си сега. Утре ще говора с майка ти.

На сутринта над чаша кафе Боян разказа на Йоана за среднощната си среща с Мила и за желанието ѝ да стане артистка. Той показа и блока за рисуване. Йона първо се засмя на хрумването на дъщеря си да стане художничка, но след като разгледа блока се замисли.

- Винаги съм си мислил, че това да стане художничка са само блянове. Човек не може да печели пари като художник - поне много малко могат - и в България, пък и извън нея. 

- Разбира се, така е. Имай впредвид, четя винаги може да запише за адвокат - дори и на по-късен етап. Остави я да опита, да последва сърцето си. Още повече, че ако развие таланта си може да го използва и за други работи, не само като художник. Представям си, че ако освен да рисува картини като худовник, като рисува така, ще си намери и друго препитание. Детето трябва да се насочва от родителите си в определена посока, но трябва и да се остави да направи собствените си грешки, нали?

Йоана го погледна замислено и после се усмихна. 

- Кога влезе в живота ми, кога започна да го променяш така… 

- Странно. Това вчера каза и Мила. Надявам се не прекрачвам някакви грници?

- Не, напротив! Благодаря, че се опитваш да помогнеш със съвет. Ще поговоря с Мила.

По-късно Боян разбра, че майка и дъщеря се бяха уговорили Мила да отложи кандидатстването си в университета за една година докато реши какво наистина ѝ се иска да прави. Момичето беше явно благодарна на Боян за намесата.

Веднъж Боян отиваше да се види с Йоана и на стълбите пред входа на кооперацията, където беше апартаментът ѝ видя Мила. Изглеждаше тъжна, по-тъжна от обикновено. 

- Какво има, Мила?

- Нищо...Е, добре, нещо. Приятелката ми от детинство - Весела, се е прибрала от Америка - още миналата седмица. Срещнахме се няколко пъти последните няколко дни. Ужасно се е променила. Сега ми напомня на онзи футболист - Роналдо - усмихна се тя горчиво. 

- Тоест? - попита Боян. 

- Тоест станала е себична. Интересува се само от себе си. Всъщност не го познавам този Роналдо толкова много, но така си го представям - само се грижи за външния си вид, разхожда се по магазините, за да си купува дрехи да впечатлява момчетата. Весела има пари - работила е като сервитьорка в Щатите и харчи с пълни шепи най-демонстративно.

Боян помълча малко. Огледа се. Улицата бе тиха. Само залените кестени, цъфнали с розови светове леко поклащаха клони по улицата. 

Не знам, Мила. Понякога хората обичат да се покажат колко са богати, а това тук на хората за жалост прави впечатление. Казвам за залост, защото тук, в България, а може би и навсякъде в този свят, хората спряха да те възприемат за това кой си, какъв си, а по-скоро оценяват това колко пари имаш. Богатството е една застинала картина. Хмм- не говоря само за приятелката ти - ето всички тези новобогаташи - никой вече не се пита как са спечелили парите си, никой не се интересува от това, че къщите, колите и чалгаджийските им вкусови са кичовски, или как са придобили богатството си. Тук се гледа едно “сега”, една реалност, която не се простира в миналото и която, общо взето е и без много бъдеще. Това “сега” е всичко, което хората гледат и от което се впечатляват. Така и твоята приятелка - тя поне е изкарала парите си честно с работа като сервитьорка, не ги е откраднала или придобила по някакъв гаден или непозволен начин, но нравите в България и както казах не само тук, са това която са я накарали да се възгордее и промени. 

- Прав си, парите говорят. - тихо каза Мила.

- Разбира се, че говорят, но за жалост разказват една изкривена история, която на някои се струва истина, а други които я рапознават клато лъжа, само дразни и наранява. Ето и теб така.

- И мене ли? - засмя се Мила. - Много ли мислиш, че ме дразни?

- Разбира се - вижда се с просто око. Добрата ти приятелка се е променила, и сега даже май нищо не е останало от нея. Това си е доста дразнещо, нали? Но пък ти ще си намериш друга приятелка - или приятел, може би? Познавам едно момче в работата - малко по-голямо от тебе, би ли искала да се запозначеш с него?

Мила цялата се изчерви. Лицето ѝ порозовя, а ушите ѝ почервеняха, след което наведе глава.

- Може.

Боян седна до нея и я прегърна през рамо. 

- Ще видиш,че всичко ще е наред - с приятелките и приятелите ти. Поне в мое лице може да знаеш, че имаш един добър приятел. 

Мила склони глава на рамото му и се усмихна.

- Да, така е. 

Тъмнината на нощта се дърпаше от лампата на входа. Двамата стояха под нея, след което се качиха горе в апартамента.

Връзката на Боян с Йоана премина своя зенит и постепенно започна да охладнява. В началото се скарваха рядко, но колкото повече времето минаваше, толкова конфликтите им зачестяваха. Боян си мислеше първо, че това е фаза, но с изненада установи, че както той дразни Йоана, така и и тя - него. След последния скандал се запита, за какво досега е останал с нея и с изненада установи, че причината беше Мила. Харесваше присъствието ѝ, да ѝ дава съвети, да ѝ бъде втори баща. Явно и Йоана като него беше разбрала, че връзката им се разпадаше.  Последва разговор, когато се съгласиха да се разделят. 

Същата вечер Йоана го остави да си събере нещата от апартамента ѝ. Боян останови с изненада, че няма чак толкова неща за събиране и със свито сърце оглеждаше апартамента, който често беше посещавал. Бяха се уговорили с Йоана да останат приятели, но се чудеше дали ще успеят наистина и знаеше, че щеше да го боли. 

В апартамента влезе Мила. Тя остави статива си за рисуване, който носеше с нея до стената и отиде във всекидневната, където Боян се оглеждаше дали не е оставил нещо. 

Мила бе ознала от майка си, че двамата с с приятеля ѝ късаха, пък и сама бе предусетила отдавна накъде вървеше връзката им.

- Здравей, Мила. 

- Здравей - отговори унило момичето.

- Как е рисуването?

- Все по-добра ставам. Какво, изнасяш ли се? Оставяме си приятели, нали?

- Разбира се! Ще ти се обадя да играем на тенис другата седмица.

- Жалко, че се разделяте с майка ми. 

- Много започнахме да се караме...Сама знаеш - понякога връзките се разпадат.

- Знам.. По-скоро от наблюдение. Нямам лични преживявания в тази област, - каза тя. Беше застанала пред Боян, скръстила ръце пред гърдите си. Беше облегната на стената. Гледаше го в очите. Изведнъж Боян усети някак си, че момичето искаше да я целуне. Дали така му с е струваше? Какво пък. Подаде се на импулса си. Наведе се към нея. Прегърна я и я целуна по бузата. Тя извърна глава към него и потърси устните му. 

- Какво правя, - помисли си Боян, докато я целуваше. Спомняше си първата си целувка. Беше последвана от доста неприятно сексуално преживяване в тавана на един изоставен блок, подът на който беше постлан с използвани спринцовки. Не му се искаше да прави каквото и да е с момичето, което можеше да я огорчи по някакъв начин. Хвана я за раменете и бявно и внимателно я отблъсна от себе си. 

Мила го гледаше в очите. Беше зачервена и се усмихваше. 

- Това първата ти целувка ли беше? - попита я той.

- Да - отговори тя. Засмя се щастливо.  - Мисля, че съм влюбена в теб.

- Разбирам. Но и ти разбираш, че нищо няма да се получи между нас, нали?

- Да. Все пак е хубаво да си влюбен. Дори и в някой с когото нищо няма да се получи. За първи път се влюбвам. 

- Съжалявам…

- Не, недей...Така е добре. Добре е, че си ти.   

Боян замълча за малко и помисли.

- Може би си права. Но може би няма да си останем приятели. Когато единият е влюбен в другия за него е тежко. Постоянно иска да е с този, в който е влюбен.

- Да, сигурно е така. 

Силна болка прободе сърцето му - сякаш губеше добър приятел. Помисли си какво ли би било - толкова добре се разбираше с момичето...но не, не бе възможно. Току що беше скъсал с майка ѝ, пък и разликата във възрастта. Най-вече това, че за него си бяха приятели - това че се разбираха добре като приятели, не означаваше, че връзката им - поне за него можеше да стане нещо повече от това.

Боян се обърна и затвори куфара си. Изправи го и го вдигна на колелцата му. 

- Довиждане, Мила. - каза ѝ бавно той и ѝ кимна. Дали някога щяха да се срещнат като приятели? След това разкритие - надали, надали би се виждал с нея. Не искаше да подхранва чувствата ѝ.

- Сбогом, Бояне. - допълни мислите му Мила. Гледаше го замислено. Махна ѝ за последен път и отвори входната врата. 

Извън сградата кестените шептяха. Беше топла лятна вечер. Боян закрачи по улицата, а колелцата на куфарът му тихо проскърцваха. Усети, че някой го наблюдава. Беше Мила, загледана в него от терасата на апартамента. Какво повече имаше да ѝ каже? На добър път? Би било тривиално. Обърна се и пак закрачи по улицата. Мила го гледа дълго, чак докато той се изгуби надолу по улицата.