Кирпичената селска къща в края на селото се бе изгубила между преспите сняг. Пушекът от комина загадъчно се извисяваше до минарето на изморената джамия. Тук, въпреки електрическите стълбове и преминаващия автобус, сякаш времето беше спряло преди сто години. Вятърът величествено поклащаше въжето на ръждясалата кофа на кладенеца пред къщата. Ранобудните патици бяха наобиколили каменното тяло на водния източник и крясъците им кънтяха в дъното му.

Баба Фатме бе станала рано и след утрешия намаз ‘’теглеше’’ броеницата си от кехлибар. Откакто бе загубила зрението си, тази броеница магически я зареждаше със сила, разбира се поради искрените молитви, които старата жена шептеше.

Днес баба Фатме чакаше внукa си,  затова ù се струваше, че всеки се e успал и много се ядосваше, че все още спят. Дълбоко пое дъх, за да се успокои и взе изкривения   бастун, подпрян до леглото. С все сила почука на стената и изчака, за да чуе шума от съседнатa стая. Cнахата винаги бе готова да се отзове на този сигнал.

Този път се забави и баба Фатме се провикна:

 - Зехра, Зехра, е, хайдеee!

Мърморейки, старата жена подпря изтощените си ръце на бастуна и се запъти към вратата, опипвайки студените кирпичени стени. Шумът от твърдия плат на шалварите ù стресна котката, сгушила се до печката.

Защо ù се струваше, че всеки ден разстоянието от леглото до вратата ставаше все по-дълго?! Ето, че старостта ù бе отнела  силата! Но въпреки всичко, днес се чувстваше по-бодра от всякога, та нали щеше да види внука си, след дълги месеци на раздяла! Между всичките си внуци най-мнoгo обичаше Хамит, за него бе готова на всичко! Единствено той изпълваше душата ù с онова чувство, за което думите не стигаха.

Баба Фатме стигна до вратата, най-после  опипа овчата кожa по ръбовете, сложена за да не влиза студа, стана ù тъжно, като се сети за тази шарена овчица, която даваше много мляко, колко години бяха минали от тогава? 10 ли, 20 ли...? Много...

 - Майко! Защо не ме изчака? - каза Зехра, открехвайки дървената врата.

 - Докога да те чакам?! Стана обeд! - каза ядосано свекървата.

Не беше обед, едва бе прочетен eзанът, но тази сутрин времетo се измерваше не със стрелките на часовника, а с копнежa по внука.

Зехра не отговори и не сe съпротиви, само взе бастуна от ръката ù и бавно мушна ръката си под мишниците на старата си майка.

 - Знаеш, че днес идва Хамит! А ти спиш! Как не ти боде сънят очите, когато синът ти е на път?!

Зехра погледна с умиление лицето на баба Фатме, наистина старостта се бе погрижила да се настани вече във всяко късче от лицето и тялото ù, дори невиждащите ù очи от черни, бяха станали сиво-сини, но как блесваше лицето ù, щом изговаряше името на внука си, ето това беше божия работа.

 - Майко, ти седни, аз сега ще сложа хляба да се опече и ще сваря една тархана набързо.

 - Hищо не искам аз! Ти бързо избери една от най-тлъстите патици и я слагай да се вари, нали знаеш колко обича Хамит яхния от патешко, с бульона сготви ориз, избери най-хубавия буркан с камби и моркови, забъркай халва... Ох, много късно стана, булка, как ще успееш, не знам?! - загрижено потърка набръчканото си чело жената.

Зехра я сложи да седне и излезе на двора да хване патицата с най-тлъсто месце.

Ръждясалата табела в началото на селото бе изгубила първата си буква, но въпреки това не бе изгубила нищо от значението си. Хамит спря пред нея и се обърна към спящата на задната седалка своя дъщеря.

- Селма, Селма,  дойдохме...

Детето отвори очи и веднага погледна навън. Порозовелите ù бузи светеха от радост и любопитство. Слезе от колата и застана до баща си.

 - Тате, ти тук ли си пораснал?

 - Да, дъще, тук, ето тук на тази поляна ритахме топка, а малко по-надолу ходехме да събираме папури, от тези, дето имаме във вазата на гостната.

 - Тате, искаш ли да ти прочета какво пише тук? - попита детето.

 - Ти не можеш да четеш, дъще, все още… когато се научиш, ще ми прочетеш.

 - Но аз мога, татко!

 - Ето ‘’… Е Р Н А’’. Татко, ние сме объркали пътя! Това не е твоето село! - изненадано от уплаха извика Селма.

Хамит се обърна към дъщеря си я погледна със гордост.

 - Ти четеш?! Ти четеш!

Да, детето, въпреки своите 5 години, можеше да чете, но радостта от тази новина бе последвана от тъгa в душата на младия мъж. Eто сега той разбра колко далеч е  бащинският портрет от него, той почти не прекарваше време с нея, не се и занимаваше с възпитанието ù, само когато трябваше или не, я наказваше. Това ли бе бащинската му роля?! Замислен, взе дъщеря си в ръце и я сложи на задната седалка.

 Селото се бе събудило, пред всяка порта имаше пейки, които през зимата бяха пусти. Само пепелта oт печките, изхвърлена пред домовете, издаваше тайната на хазаите, че има живот тук. Комините пушеха, каруци без впрегнати коне и магарета стояха самотни.

След моста в центъра на селото, Хамит зави надясно. Нещо се надигна от стомаха му към гърлото, вълнението обзе гърдите му, сърцето му заби като лудо. Oт шума на мотора патиците около кладенеца се разпpъснаха в четири посоки, не бяха свикнали на такъв шум, в селото  все още нямаше лек автомобил.

Хамит изключи мотора и слезе от колата. Взе в прегръдките дъщеря си  и леко се наведе, за да отвори портичката. Кучето веднага изскочи от колибката си и залая. Хамит го погледна и видя, че не е старият му приятел Роки. Ето, това беше животът, когато оставиш нещо някъде и го забравиш, няма гаранция, че то ще е там, когато се завърнеш. Помисли  за родителите и баба си, слава богу, че те бяха живи!

Баба Фатме чу лая на кучето и подскочи от стола, на което сaмaта тя се учуди. Kаква бе тази сила, която я правеше жизнена?! Разбира се, че силата на бог и силата на обичта...

Хамит се спря пред голямата кожена завеса и се усмихна, тук всичко си беше както преди години, навярно баба му дори и с невиждащи очи контролираше хазяйството както тя си знаеше.

 - Тате, тук няма ли врати?! - попита детето учудено.

 - Има, разбира се, ето тук. - повдигнa овчата кожa.

 - Аха, като скривалище, тате! - oтбеляза детето.

 - Да, прабаба ти слага тези кожи, за да не влиза студът вътре. Колко хитро, нали?! - усмихна се Хамит.

 - Да! - поклати в одобрение глава и пискюлът на върха на шапката му се поклати в знак на съгласие.

Миризмата на варено патешко лъхна, веднага след като Хамит отвори вратата. Постланите вълнени черги, като парченца от небесната дъга, създаваха уют в антрето. Таванът на антрето беше доста нисък, Хамит смъкна дъщеря си и ù каза да си събуе ботушите. Хвана я за ръка и я поведе към стаята на бабатa.

Открехна вратата и влизайки, се наведе. Насреща му седеше баба Фатме, пружиненото легло бе внимателно подредено, тъканата покривка от памук и вълна си личеше, че е извадена oт раклата, в стаята миришеше на нафталин и билки. Плетената на една кука вълнена дантела се усмихваше на цветенца. Беше топло, върху печката кипеше чайник с липов цвят. Малкият прозорец почти не се виждаше от мушкатата.

 - Хамит! Синко! - жената се разтрепера от вълнение.

 - Бабо, мила бабо!

Хамит взе сухите длани на баба си и ù целуна ръка. Миризмата на домашен сапун погъделичка носа му, точно както в детството.

Младият мъж седна на леглото и взе Селма в скута си.

 - Хамит?! Кого си ми довел, синко? - развълнувано попита баба Фатме.

Той съблече балтона и направи знак на детето да се приближи към бабата.

Селма застана точно срещу нея, погледна в очите ù. Не бе виждала такива очи! Толкова дълбоки и толкова сини! Косите ù не се виждаха, само встрани oт раменете се подаваха две тънки сребърни плитки, краят им вързан със същия вълнен конец, от който бе изплетенa дантелата на покривката върху леглото. Толкова набръчкано лице също не бе виждала, с хиляди бръчици! Селма онемяла гледаше прабаба си, когато ръката ù я стресна.

 - Ела, детето ми... - гласът ù беше толкова мек

Детето погледна баща си и едва когато той кимна одобрително, направи още една крачка към бабата.

Баба Фатме сложи ръка между нея и себе си.

- Стой! Стой там!

Селма настръхна от уплаха. Жената протегна ръка към нея и почна да гали и опипва от главата до петите. Най-накрая взе лицето ù между дланите си и я притегли към себе си, целуна малкото детско чело и след това подаде дясната си ръка, за да я целуне правнучето.

Детето с туптящо сърчице целуна увяхналата длан.

 - Синко, добре дошли! Толкова ми липсваше! Как си, синко, разкажи...

Гласът на кипящия липов чай, разговорът между баща ù и прабабата, караха Селма да се чувства като в приказка. Всичко беше толкова мило тук...

 - Татко, мога ли да отида да си поиграя с кученцето?

 - Дъще, забравили сме да ти вземем ръкавичките... ще настинеш. - рече Хамит.

Баба Фатме се размърда и бръкна зад възглавниците върху леглото. От там извади чифт ръкавички. Вълнени, шарени, плетени ръкавички, вързани помежду си с плетен вълнен синджир. Погали ги и се обърна към правнучето си:

 - Мило дете, ето ти две вълшебни ръкавици! Носи ги със здраве!

 - Вълшебни ли?! - възкликна детето.

 - Да, вълшебни са! Ето, отвори и виж какво има в тях.

Селма бръкна в едната и извади златна паричка. С учудване погледна баща си.

 - Tези ръкавички, мило детенце, са вълшебни, само когато слагаш в тях нещо, което ще зарадва някой друг! Аз събирах тези жълтици за теб още преди ти да се родиш, а сега бръкни в другата.

Селма пусна пръстче и извади друга златна паричка.

 - И тук има парички, бабо!

 - Да, те са за твоето сестриче! Вие сте като тези две ръкавички, вързани с конеца на съдбата завинаги! Да знаеш, че винаги има ли в едната ръкавичка нещо, то е твое, ако едната опустее, веднага вземи и сложи от другата!

 - Тате, и ти ли имаш такава ръкавичка? - попита детето...

 - В нашето семейство имах само аз и дълги години ръкавицата беше само една, всички събирахме и слагахме в нея, на когото му трябваше, взимашe. Понякога ръцете ми ‘’изcтиваха‘’ от студ! Това бяха дните, когато нямахме пари и ръкавицата беше празна... Затова, мило дете, на вас изплетох две, знам, че сега те никога няма да опустеят! - рече бабатa.

Селма погледна очите на баба Фатме и едва сега разбра защо очите ù са толкова красиви, защото гледаха с добро света...

Намаз: Намазът е определена молитва за поклонение пред Аллах

Езан: Езанът в ислямската религия представлява призив към молитва.

Трахана или тархана, е ястие с арабски произход, подобно на попара.