Картината ми беше ясна. Трябваше да съм сама на плажа и да чакам другите да се върнат от среща... Когато се чувстваш толкова нереден е опасно да те оставят сам. Стоях седнала на ронещата се земя и гледах как морето се опитва да ми подаде компания - то, както и небето, сякаш се бяха хванали за ръка и отиваха някъде нататък, към хоризонта. Боже, как ми се искаше да отида с тях - да знам, че мога и аз да оставя нещо, а не да съм оставена сама.
   Морето беше ледено - ледено като цялото внимание, през този ден. Мидичките ромоляха, а песъчинките се бяха разбеснели. Поредната ледена вълна - и под мен се разкри феерия от цвят, и мокър пясък. При тази красота, и вниманието на морето, не изпитвах студ. Усещах го, но сякаш не беше нищо важно. Продължавах да вървя напред... В сърцето ми нахлуха чувства на щастие и еуфория. Сякаш самотата вече не беше важна, а само грижата на морето имаше значение. Само то се сещаше за мен, когато всички ме бяха забравили.
    Минаваше вече половин час... Обадих се на другите, за да видя защо се бавят... Толкова прокудено разбрах, че скоро никой няма да дойде - че сякаш нещо в мен ще се счупи. От красотата на морето се отключи скръбта на сърцето. Сълзите ми напираха и накрая победоносно заваляха като пролетен дъжд. Те падаха във водата и се сливаха с единственият ми приятел, който сякаш водеше битка със самотата ми.
   В един момент, отчаяна и с мокри очи, видях нещо в далечината. "Това е водорасло!" - но не беше. Към мен се приближаваше най-прекрасният, най-нежният подарък - една червена роза. Вълните имаха нова цел - да поставят в краката ми това растение. Не можех да повярвам! Роза, излизаща от море. Беше магия - може би все някой знаеше, че още чакам. Протегнах ръка и я взех. Беше кръв - червена и миришеше на щастие. Поех я в мокрите си длани - тя беше моето сияние. Знаех, че е за мен както майка знае, че обича детето си. Сърцето ми и морето се бяха слели - и то знаеше какво си мисля. Знаеше, че съм ужасно поласкана, а аз знаех, че то се усмихва.
    Мерси, море... мерси  че те има!