29 jul 2018, 1:49

Ще го видя ли някога 

  Prosa » Relatos
1012 2 4
6 мин за четене

  Детството му бе скучно и еднообразно, почти лишено от забавления. Всъщност имаше едно нещо, което му доставяше огромно удоволствие – четенето, като то се бе превърнало в страст, граничеща с вманиачаване. Книгите му даваха възможност да излезе от рамките на сивото си ежедневие и да „види” широкия свят.

  До седемнайсетгодишна възраст не се бе отдалечавал на повече от двайсетина километра от родното си място – високопланинско село, сгушено в малка китна котловина. Помагаше на властния си и с грубовати маниери баща при отглеждането на овцете, ходеше на училище в близкото по-голямо село, играеше с приятели, когато имаше възможност, и четеше книги – в това на практика се изразяваше животът му.

  Когато навърши седемнайсет години, заедно с неколцина свои съученици отиде на екскурзия в Пловдив. Тогава за пръв път видя що за чудо е градът. Впечатли се много, но и се смути от шума и от голямото, по неговите представи, стълпотворение на хора. В крайна сметка реши, че не би искал да живее на подобно място, най-вече заради липсата на море. Да, реката бе интересна и красива, но не притежаваше величието на морето.

  Не си спомняше кога чу за морето. Но още в трети клас, когато за пръв път влезе в библиотеката на селото, в което учеше, попита за книга за морски приключения. Тогава библиотекарката го изгледа изпод вежди и му връчи един роман на Емилио Салгари. Той буквално го погълна за няколко дена. Вживя се до такава степен в съдбата на героите, че започна да си приказва сам и да размахва въображаемата си рапира, докато пасеше овцете. Баща му му хвърли един здрав бой, и тогава той разбра, че трябва да се научи да прикрива страстта си – морето и всичко свързано с него.

  Впоследствие изчете още много книги за пирати, морски змейове, рибари, пътешественици и откриватели. Научи всички елементи от такелажа на платноходите, макар че много добре знаеше, че вече платноходи няма. Селската библиотека му отесня откъм книги на морски теми, и той започна да търси други начини да задоволи любопитството си. Взимаше назаем книги от учителите, „дебнеше” радиопрограмите за нещо морско, врънкаше баща си да го пусне да отиде в книжарницата в града. Но баща му нямаше никакво намерение да се лиши дори за ден от ценния си помощник, нито пък му се даваха пари за нещо, което не става за ядене.

  Младежът усещаше как напрежението в душата му се засилва. Копнееше да строши оковите на ежедневието си и да тръгне да обикаля света с кораб, макар че осъзнаваше, че социалистическа България не е подходящо място за кандидат мореплаватели.

  Често се питаше защо точно морето бе обладало съзнанието му, но не можеше да си отговори. Да, ценеше красотата на родното си място с неговите гъсти гори и могъщи планини, но сърцето му бе другаде, вероятно по воля на съдбата. Морето! Често си задаваше въпроса: „Ще го видя ли някога?”. Към него бяха насочени стремежите му. Когато гледаше най-високия планински връх в околността, се чудеше дали от него се вижда Бяло море. Остана крайно разочарован, когато разбра, че трябва да измине петдесет километра, за да стигне до връх, от който, при благоприятни метеорологични условия, се вижда море. Не си струваше да бие толкова път, още повече, че щеше да види какво – обикновено синеещо се петно вода в далечината.

  У него започна да назрява идеята да избяга от къщи, да се качи на влака и да отскочи до морето. Почти бе събрал нужните пари за пътешествието и вече трудно заспиваше нощем от вълнение, когато баща му неочаквано се поболя. Така планът му пропадна. Не можеше да остави без грижи най-близкия си човек. Майка нямаше – тя бе починала съвсем млада, – а на роднините си не можеше да разчита. Остана на село, при болния си баща и при овцете. А беше млад и буден и свободата го привличаше като магнит. Явно обаче не му бе писано да получи това, което желаеше най-силно.

  Тогава се опита да избие от главата си мислите за морето – за да не се раздира вътрешно от неудовлетвореност. Престана да чете книги по темата и се затвори още по-дълбоко в себе си. Животът му стана съвсем тягостен. Година по-късно, когато откри любовта, му просветна малко, но девойката се оказа несериозна и бързо-бързо го заряза. В плановете й не било влизало да се омъжва за прост овчар. Времето течеше бавно и мъчително.

  Баща му почина на 13 септември 1973 г. В деня след погребението младежът се зае да търси купувач за овцете. Мило му бе за животинките, но му трябваха пари за пътуването. Седмица по-късно хвана влака за Бургас, носейки със себе си само една малка торба с лични вещи.

  Когато слезе на гарата, се зачуди какво да прави. Морето бе съвсем близо до него, вече усещаше дъха на соления бриз, но искаше при първата им среща да са насаме, да се получи нещо като свещенодействие. Сърцето му туптеше бясно от вълнение. „Не тук” – помисли си.

  Един шофьор на камион го качи на стоп. Потеглиха на юг. И изведнъж, след един плавен завой, отляво се ширна морската синева. Морето наистина бе необятно, прекрасно и могъщо, същинско въплъщение на величието на природата. Младежът възкликна и шофьорът на камиона го изгледа изненадано – не можеше да разбере какво го е впечатлило.

 Когато се показа дълга, широка пясъчна ивица, той каза на шофьора:

– Оставете ме тук!

– Но тук няма нищо? Какво ще правиш тук, бе момче?

– Тук ме оставете, моля.

– Както кажеш.

   Младежът пресече пътя и тръгна към морето. Събу се и закрачи бос. Финия бял пясък сякаш галеше загрубелите му стъпала. Шумът на прибоя кънтеше в ушите му. Чайки кряскаха настойчиво. В далечината самотна платноходка се поклащаше сред плавно надигащите се вълни. А слънцето вече бе захапало линията на хоризонта. Не се виждаха никакви хора. Беше сам, съвсем сам с морето.

    Когато стъпи на мокрия пясък и вълна напръска глезените му с хладна пяна, нададе възторжен вик. Морето му отговори с грохота на прибоя си. Водата все още бе топла – не бе имало буря, която да донесе хлад към крайбрежието.

Той вдиша дълбоко свежия, наситен с непознати нему ухания въздух. За пръв път в живота си се чувстваше истински щастлив. Струваше му се, че ако размаха ръце, ще полети над морската шир. Загреба шепа пясък и се загледа в попадналата там мидена черупка. Лъскавата й повърхност отразяваше светлината на залеза. Чувстваше се… себе си. Да, тук бе мястото му. Тук щеше да намери всичко, което му бе необходимо.

  Нагази във водата и ахна от изненада, когато една немирна вълна го заля до кръста. Приятна хладина се разля по тялото му. Усети вкус на сол в устата си. Съблече си дрехите и ги хвърли на брега. Докато влизаше все по-навътре, имаше чувството, че се слива с най-великата стихия на света.

  Надигащите се води го подеха и отлепиха краката му от дъното. Не се уплаши, макар че така и не се бе научил да плува. Не му се вярваше, че е възможно да стане жертва на мечтата си.

© Стефан Todos los derechos reservados

La obra participa en el concurso:

Ехеее-е-е-е, и замириса на море »

6 Puesto

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • На мен пък ми харесва, че свършва така. Защо да се нарушава позитивната вибрация на разказа от едно довършващо го изречение.
  • И за мен е недовършено. Разказът предразполага към развитието на историята, а не да видиш мечтата си и айде "край" без да се доразвие в думи.
  • Хареса ми. Успех!
  • Да, може да се продължи, като само едно изречение ще е достатъчно, но пък тогава ще стане прекалено завършено.
Propuestas
: ??:??