2 may 2008, 12:00

Скитницата и вятърът 

  Prosa
1822 0 3
4 мин за четене
Скитницата и вятърът
Те седяха сгушени на пейката - тя и вятърът, който безпощадно раздираше косите й, но тя не го усещаше... сякаш бе статуя. Нея я раздираше една друга болка - в душата, която беше обладала цялото й тяло, крайниците й се бяха вкочанили от студа... да, навън бе ужасна зимна виелица. Единствено мислите й напомняха, че е жива, както и страдалческите й очи, които бяха пресъхнали от многобрайните сълзи, които бе проляла. Ала тя не се чувстваше сама... Вятърът шепнеше в ушите й, разказваше на скитницата трагичните истории на времето. Разказваше й за болката, която носи през вековете.
Вятърът - свидетелят на всичко. Това бреме носеше откакто се помни. Той бе обиколи цялата земя - бе и със страдащите, и с щастливите. Но за щастливите вятърът бе просто вятър, а за нещастните той бе приятел, който винаги изслушваше. Така нежно ги обгръщаше в своята прегръдка, така нежно им шепнеше така топло изслушваше всяка нещастна душа, изгубена във времето. Историята съхранява героични подв ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Юлиана Кехайова Todos los derechos reservados

Propuestas
: ??:??