Скитницата и вятърът

            Те седяха сгушени на пейката - тя и вятърът, който безпощадно раздираше косите й, но тя не го усещаше... сякаш бе статуя. Нея я раздираше една друга болка - в душата, която беше обладала цялото й тяло, крайниците й се бяха вкочанили от  студа... да, навън бе ужасна зимна виелица. Единствено мислите й напомняха, че е жива, както и страдалческите й очи, които бяха пресъхнали от многобрайните сълзи, които бе проляла. Ала тя не се чувстваше сама... Вятърът шепнеше в ушите й, разказваше на скитницата трагичните истории на времето. Разказваше й за болката, която носи през вековете.

            Вятърът - свидетелят на всичко. Това бреме носеше откакто се помни. Той бе обиколи цялата земя - бе и със страдащите, и с щастливите. Но за щастливите вятърът бе просто вятър, а за нещастните той бе приятел, който винаги изслушваше. Така нежно ги обгръщаше в своята прегръдка, така нежно им шепнеше така  топло изслушваше всяка нещастна душа, изгубена във времето. Историята съхранява героични подвизи, опустошителни битки, запаметява имена и факти, трагични статистики... а вятърът... той носи със себе си героичното в сърцата на героите, болката на умиращите, страданията на нещастните. Историята може да запомни хиляди имена, лица и факти, а вятърът - милиони пъти повече. Историята никога не би видяла отвъд земния свят... а вятърът... той е бил навсякъде.

            Сега вятърът се беше спрял при една самотна душа, която имаше нужда от топло докосване. Момичето усети това и неусетно някак започна своята история, думите струяха несъзнателно от устните й. Те бяха точно отражение на мислите на скитницата. Душата  й страдаше толкова много. Слушателят мълчаливо се настани до нея.

            „... Измина цяла вечност, толкова години, откакто ме грабна и никога не ме пусна. Защо не разбрахме по-рано, че сме един за друг? Сега вече е прекалено късно..."

            Една сълза, сякаш от нищото, се търкулна по бледата й буза... но тя все така продължаваше своята трагична история, с поглед, пронизващ нищото:

            „.. От толкова време искам да бъдем заедно, че вече се пристрастих към искането. Сега съм тук без теб... и, знаеш ли... хубаво ми е... поне няма никой повече да ме наранява, защото няма да подаря сърцето си другиму.

            Все още помня първата ни среща. Как спорехме двама, как не спираше да разказваш разни истории... и неусетно се настани в моето сърце. Съдбата отреди да се виждаме по-често... как си играеше само на котка и мишка... и станахме приятели, правехме си планове за бъдещето като добри приятели... Кой премина границата и заговори за чувства... май беше ти? Защо ти трябваше, кажи ми, да сложиш началото на края между нас?

            А после... мен ме заплени със страст и чар, на които не можах да устоя..."

            Една малка усмивка озари лицето на страдалницата... Тя потрепера и             продължи:

            „После чувствата ти утихнаха... ако изобщо ги имаше, сложи ги някъде дълбоко в сърцето си и краят се отложи... до една юнска вечер, в която с теб се сляхме в едно, не се сдържахме... преминахме всякакви граници. Но ти се подригра... използва ме като ненужна вещ и ме заразя там сама... в леглото. Стана нетърпимо, но аз ти простих и приятели, поне за пред света, отново станахаме. А какво трябваше да направя - не исках да те загубя завинаги.

            Дадохме си кратка отсорчка, за да дойде тъмната бяла зима. Тогава не беше готов, влюби се в друга. До снощи все още имаше надежда в мен за нас, но днес аз вече те презирам... не искам да те виждам, ала се налага. Как желая да замина, да съм далеч от теб. Само аз и болката ми... тя ще бъде моя спътница.

            Алкохолът те накара снощи да си с мен, днес ми казваш: „... Трезви никога няма да бъдем заедно!"Алкохолът прави хората различни - арогантни, агресивни, без задръжки. Той може да причини щети, дори по-жестоки от природните стихии... Мразя го... Той застана между нас. Съдбата реши - с теб никога не ще сме заедно - нито сега, нито във вечността. Това бе последната ни нощ... Сбогом, Иван! - Сбогом, Юлиана! - последните думи, така нахлуващи във мен, като ураган.

            Когато един ден затворя очи и си спомня за теб... какво, ще видя ли... болка?... Защото ти това ми подари... защото това е най-великата ти сила - да си жесток."

            Нещастното момиче отново преживяваше историята. По лицето й  се четеше цялото разочарование от любовта. Вятърът слушаше и тихо се укротяваше пред воплите на страдащата душа. Той знаеше, че някой ден тя  ще се освободи от чувствата си... или пък не. Странно... беше видял толкова истории, но човешките чувства си оставаха все още загадка за него.

            Те седяха сгушени на пейката и продължаваха да си говорят. На другият ден намериха момичето умряло на пейката... сигурно се беше споразумяла с вятъра... със своя най-добър приятел.