Скитницата и вятърът
Те седяха сгушени на пейката - тя и вятърът, който безпощадно раздираше косите й, но тя не го усещаше... сякаш бе статуя. Нея я раздираше една друга болка - в душата, която беше обладала цялото й тяло, крайниците й се бяха вкочанили от студа... да, навън бе ужасна зимна виелица. Единствено мислите й напомняха, че е жива, както и страдалческите й очи, които бяха пресъхнали от многобрайните сълзи, които бе проляла. Ала тя не се чувстваше сама... Вятърът шепнеше в ушите й, разказваше на скитницата трагичните истории на времето. Разказваше й за болката, която носи през вековете.
Вятърът - свидетелят на всичко. Това бреме носеше откакто се помни. Той бе обиколи цялата земя - бе и със страдащите, и с щастливите. Но за щастливите вятърът бе просто вятър, а за нещастните той бе приятел, който винаги изслушваше. Така нежно ги обгръщаше в своята прегръдка, така нежно им шепнеше така топло изслушваше всяка нещастна душа, изгубена във времето. Историята съхранява героични подв ...