Скитникът арменец 2
Започнах историите на моите “скитания”, разбирайте пътешествия с първото ми пътуване до Пловдив през 1940 година. За мене това е първото, други не помня. Може да е имало, може би не. Не знам, нямам спомен.
Пътувал съм и до Княжево и Бояна, където всяка година ходехме на курорт. Но това бяха села около София, където ходехме с трамвай и не знам дали мога да ги класирам като пътешествия.
Наемахме стая в някоя къща, товарехме необходимата покъщнина на някоя каруца и тръгвахме на курорт. Легла, дюшеци, маси и столове, тенджери и тигани, примуси и котлони, всичко си носехме от София. Хазаите ни даваха една гола стая с четири стени, 1-2 прозореца и дървен под. Баста! Естествено стаята имаше и врата. Ползвахме и двора на къщата. Там мама всеки ден слагаше едно ламаринено корито с вода и орехова шума, която събираше слънчеви лъчи, и рано след обяд ме лъпеха в тази слънчева вода преди да ме сложат да спя следобеден сън.
Бях на 9 годинки, когато през 1945 година за пръв път заминахме за Хисаря, къдто моите родители си лекуваха разни заболявания с хисарските минерални води, които са 7-8 вида. Не случайно Хисаря се води за първият организиран лечебен център в България. Живеехме в единствения хотел в града, към който имаше и кино. Така имах възможност да гледам филми с Крачун и Малчо всеки ден, а понякога и по няколко пъти на ден. Собственикът на хотела беше и собственик на киното, та нямах проблеми с достъпа в киносалона.
Дали Хисаря беше град или село през 1945 година не помня. Там се запознахме с едно арменско семейство от Варна и станахме близки приятели за десетки години напред. Но за тях ще ви разкажа когато през 1946 година направя първата си среща с морето.
В Хисаря останахме около две седмици. Всяка сутрин родителите ми ходеха на бани. Понякога ме вземаха с тях, друг път навярно съм оставал сам в хотела. Нямам спомен. След обяд задължително ходехме в единствената кафе-сладкарница, където нашите пиеха кафе и хапваха страхотни пасти крем пита, пресни, почти топли ухаещи на краве масло и ванилия. Сега обожавам кремпитите, но тогава отказвах да ги ям. Не ми харесваха! Нашите ме убеждаваха, че са много вкусни, но аз, не та не! Пълен глупчо! Ех сега да са пред мен, бих унищожил няколко за секунди. Ама няма! Така е в живота, пропуснеш ли късмета си, край! Втори тираж няма!
В тази кафе-сладкарница родителите ми се запознаха с две арменски семейства от Варна. Едното бяха възрастни хора без деца, а семейството на чичо Ованес и леля Анниг имаха момче и момиче. Арто беше с тях в Хисаря и беше 3 години по-голям от мене. А дъщеря им Мари беше моя връстница, но не беше дошла с тях.
И така всеки ден, след обяд в кафенето на мухабети, кафе и крем пити, разходки до парка, снимки в огромните антични делви или седнали върху тях. Аз бях толкова слабичък, че влизах в тези делви много лесно. Имам доста снимки в тях. С тази компания ходихме и на екскурзия до Карлово. Помня водопада. За Левски, тогава нищо не знаех. Пък и не чух някой от възрастните да говори за него.
Късните следобеди прекарвах в киносалона с моите любими Крачун и Малчо. Супер известни американски комици, преди да се появат Лаулер и Харди. Последният филм който си спомням беше “Крачун и Малчо ловци на духове”, който гледах няколко пъти.
През същата тази 1945 година се заговори и за репатриацията на арменците от диаспората към Отечеството. Баща ми беше луд полудял да заминеме за Съветска Армения. Подробностите за тази скъпоплатена трагично завършила авантюра може да прочетете в моите книги за “Стара София” или в едноименния блог. Статията е озаглавена “Отечеството ни зове”.
Споменавам за тази авантюра, понеже първото ни пътуване до Варна беше свързано с заминаването на чичо Хартюн, по-малкия брат на баща ми за Арменска ССР. През август 1946 заминахме за Варна за да изпратим чичо и семейството му.
И така, във Варна аз видях море за пръв път в живота си. Бях на 10 годинки, ненавършени. Наехме стая в една къща на гърци, на крайбрежната улица- улица “Червеноармейска”. Точно до тази къща беше комендантството на Червената Армия.
На морския бряг пред къщата в която живеехме, беше пристанът където рибарите, рано сутринта около 6 часа, докарваха улова на риби и раци. Татко слизаше с една тенджера, купуваше прясно уловени раци и риби и си хапвахме тези изключително вкусни черноморски деликатеси, за нищо пари. Калкан, лефер, попчета, или “кая” както ги наричат варненци, барбуня и карагьоз, риба колкото искаш на безценица и съвсем прясна, още движеща се в кошовете. Миналата година, във Варна в ресторанта, една порция калкан беше 60 лева!!!!!! За еквивалентната сума, през 1946 година сигурно бихме купили улова на деня. И тогава морето беше екологически чисто. Думата екология още не беше измислена, защото нямаше нищо НЕЕКОЛОГИЧНО!
От България за Арменска ССР тръгваха 1000 семейства български арменци. Те бяха първите “късметлии” да заминат за така лелеаното Отечество. Съветският кораб дошъл да ги отведе към мечтата на много поколения арменци вече беше на Варненското пристанище. След едноседмично тежко пътуване от София до Варна, спали недоспали, мити недомити, пълни с ентусиазъм и надежда за “нов живот” в Отечеството, с куфари и сандъци, денкове, кошници и чанти, няколко хиляди арменци от цялата страна, бяха щастливите избраници на Съдбата. Как им завиждаха такива като баща ми, как му се искаше да е на тяхно место, но Съдбата му беше обърнала гръб, независимо, че беше член на Комитета по репатриацията и вече почти две години работеше за осъществяването на вековната мечта на всеки арменец.
Спомнете си съветско-френския филм “ИЗТОК-ЗАПАД”, същото разочарование ги очакваше и тези 1000 семейства, но те все още не се бяха сблъскали с реалноста. Но само след един ден щяха да започнат да разбират клопката в която бяха попаднали. Но както се казва в онзи анекдот “късно е чадо, мандалото е паднало”!
Всички на борда, с радост и песни, с очи блестящи от щастие, на път за Отечеството. Кораба наду свирката и бавно се отдели от пристана. А ние, изпращачите, наели моторни лодки, следвахме кораба докато излезе в открито море. Махахме с кърпи, викахме имената на близки и познати и си пожелавахме следващата година да сме ние на кораба и нас да ни изпращат така.
По едно време моторът на лодката млъкна и започнахме да се люлеем свободно по вълните. Малко преди това бях попитал гласно какво ще стане ако мотора се развали? Сякаш съм предчувствал какво ще се случи. Нашият “капитан” поиска помощ от колеги, дойде друга моторница и ни взе на буксир и тръгнахме към брега. “А какво ще стане ако се скъса въжето,- продължавах да любопитствам аз. И още не бях получил отговор, когато въжето действително се скъса и ние отново се понесохме безконтролно по морските вълни.
В нашата моторница беше учителката по география в арменското училище г-жа Мумджиян. Погледна ме строго и каза:
Леко сконфузен не отговорих. Аз учех в френски колеж и тя не беше моя учителка. Но млъкнах. Слава Богу добрахме се до брега и така завърши нашето изпращане.
Разхождайки се по главната, която варненци навремето наричаха “гезмето” ( турцизъм=разходка, стъргало), един ден срещахме възрасното семейство с което се бяхме запознали предната година в Хисаря. Те казали на семейство Шахбазян, че сме във Варна и още на следващия ден чичо Ованес и леля Анниг дойдоха и казаха, че напускаме квартирата и отиваме у тях. Моите родители отказаха, в тази квартира на крайбрежната се чувствахме прекрасно, но с чичо Ованес не се спори. Тръгвате и толкоз. Няма а, няма бе. Тръгвате и то веднага. И тръгнахме. Грабнаха ни багажа и хайде у тях. Те живееха в една съборетина, къщата на един файтонджия. На партера беше конюшната и гаража на файтона, а на втория етаж живеше файтонджията и семейството на чичо Ованес. Дадоха ни тяхната спалня, а те се сгъстиха в кухнята и всекидневната. Ни на тех им беше удобно, нито на нас. Цялата къща миришеше на конски фъшкии, но когато хората са гостоприемни, не можеш да се съпротивляваш.
След 1951 година, когато се преместиха на ул. Аврам Гачев, срещу гръцката баня, всяка година им гостувах по цял месец. С Мари, дъщеря им бяхме близки приятели както с брат й Арто и неговите приятели- Ончо, Жика, Апо-шампион по пин-понг и Нушигъ, бъдещ професор Ахабабян, професор по физика. всяка събота вечер ходехме на ресторант в Казиното или в “Димят” . Танцувахме под звуците на жива музика на прекрасни професионални музиканти. Ходехме на плаж, а вечер на разходка по “гезмето” и в Морската градина.
Когато си купиха лозе и там имаха малка уютна къщичка, моите родители, всяка година, прекарваха по няколко седмици в тази къщичка, през лятото сред лозята на чист въздух. Приятелство което ставаше все по-близко и все по-сърдечно в продължение на повече от 40 години.
Между другото, чичо Ованес беше леблебиджия, такива вкусни и едри леблебии не съм ял никъде, нито в България, нито в Турция, където има не един и двама майстори на тази изключително тежка и тънка професия. Леблебии и страгалии, чичо Ованес ни изпрщаше всяка година за Коледа и Нова година.
От тези ежегодни пътувания до Варна, както се случва често, човек попада и на тежки катастрофи. Понякога фатални.
Пак е лято. Пак съм на гости у чичо Ованес. Годината е 1954-та. Делничен ден-10 август. Не е събота, не е празник, но семейство Шахбазян решават да отидем на “карначета” (кебапчета за софиянци) в Казиното. С нас тръгва и чичо Минас с красивата си съпруга и ставаме 7 човека. 4-ма възрастни и трима млади. Аз съм най младия, само на 18 ненавършени, т.е на 17 години.
Вървим по Главната и на ъгъла, където е бюрото на ТАБСО ( Авиокомпания “Балкан” по-късно), на балкона на триетажната сграда седи момиче- приятелка на Мари. Спонтанно Мари решава да покани и приятелката си на ресторант с нас. Пита ме дали съм съгласен. Не познавам това момиче, нямам мнение. Аргумента на Мари е да бъдем две млади двойки за да танцуваме.
Ирис, така се казва приятелката на Мари, се съгласява да се присъедини към нашата компания и тръгваме към Казинито.
Лятна вечер край морето. Шумът на вълните се смесва с музиката под чиито ритми танцуваме. Кебапчета, бяло вино “Димят”, музика и танци. Небето тъмно синьо, като от коприна, едрите звезди като палачинки, светят над древния Одесос. Абе, какво да кажа, от където и да го погледнеш “романтика”!
Приятелката на Мари, въпросната Ирис се оказа доста симпатична. Дългите й черни коси и дълбокото деколте на розовата рокля, впечатляват такъв “лапнишаран” като мене.”, без никакъв опит в любовните истории.
Минава полунощ. Вървим по Главната. Цялата компания. Ние с Ирис сме най-отзад.
- Минава полунощ, значи вече е 11 август,- ми казва Ирис. Днес имам рожден ден. И ще споделя с теб една моя тайна. Днес получих съобщение, че съм приета в Медицинска академия в София. Ще следвам стоматология, скоро ще ти стана съгражданка казва щастлива тя.
И какво от това си мисля аз.
- Честит рожден ден и успех в следването,- й пожелавам аз и толкова.
- Аз летя във вторник на 17-ти, казвам аз.
И когато на 17-ти съм пред бюрото на Табсо, чакайки автобуса за летището, на балкона отсреща се появява моята нова позната и бъдеща “съгражданка”.
Маха ми с ръка, пожелава ми приятно пъртуване и казва, че пристига в София на 25 август.
- Много добре, ще те посрещна на гарата,- казвам аз и моментално забравям за нея. Имам си други пробеми.
© Крикор Асланян Todos los derechos reservados