Преди време бях попаднала на една мисъл на Хорхе Букай, която гласеше: 
"Аз съм аз. Ти си ти. Не съм на този свят да сбъдна очакванията ти и знам, че ти също не си на този свят, за да сбъднеш моите.  Защото аз съм аз и ти си ти. И когато ти и аз се срещнем, е прекрасно. И когато в срещата си се разминем, няма какво да се направи..." 
  Тогава си зададох въпроса - дали наистина ни е било писано да сме заедно? Спомням си всяка една наша среща кристално ясно, всеки един наш спомен бе бутилиран в шишенца с различни надписи. Някой от тях бяха прекрасни и блещукаха като светулки в тъмна нощ и като ги отворех, от тях се понасяше омайният аромат на карамел, рози или орхидеи. Те ми напомняха за начина, по който ме гледаше, за това колко силни и опияняващи бяха прегръдките ти, за това колко много обичаше да си играеш с косата ми и да се криеш в нея. И всичко това ме караше да се усмихвам, понякога дори да плача от щастие. За съжаление имаше и от онези другите шишета с тъмните течности. Не мога да отрека, че бяха само няколко и се брояха на пръсти, но все пак ги имаше. Те ме подсещаха за всеки наш скандал и за всяка една обида. Точно в този момент в ума ми изникна денят, в който ти ми заяви, че вече не ме искаш до себе си. Примирих се с надеждата, че всичко е минало и след време наистина те забравих, но ти така и не успя, скъпи сърцеразбивачо, защото аз съм си аз и ти си си ти и не сме на този свят, за да сбъднем мечтите си.