На пейката
Част втора
Сламената шапка
Докато вървях към парка срещнах „колега“, работещ в хотела, на който отскоро правехме ремонт. Носеше обяд. Отминах ,без да го поздравя. В близкия месец почти всеки ден се засичахме.
Аз го поздравявам, а той поглежда на другата страна и отминава все така блуждаещ и безличен.
След третия ден спрях да правя опити. Явно човекът
живееше в собствен свят, в който едно „добър ден“ или кимване му костваше твърде много. А може би беше астрологически прокълнат, не знам. Седнах на пейката и отворих ледената бира. Уличният оркестър свиреше „Зайченцето бяло“, около него имаше към двайсетина човека. Две момчета бутаха някаква апаратура на малка количка, друг държеше микрофон, няколко снимаха. Викам си - тука става нещо, но фокусът ми се отмести на една млада двойка. Момичето застана на ръба на фонтана и направи перфектна стойка на ръце, ако подпреш нивел до нея нямаше да има никакво отклонение. В този момент осъзнах, че фонтана е празен, а в него по гумени ботуши ...