Славена!

Славена, Славена, Славена…

Никола пое рязко въздух и отвори очи. Седна в леглото и огледа притъмнялата стая. Щом видя русите кичури по възглавницата до себе си дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му и той се отпусна назад във влажните завивки.

Не руси коси виждаше в съня си. Кехлибарени къдрици се виеха там. Слънчеви лъчи се вплитаха в тях и ги караха да пламтят като жив огън. На сън Никола прокарваше пръсти през пожара на косите и ги отмяташе, за да може да види очите ѝ.

Очите на Славена.

Палави и дръзки. Блеснали като на дете. Кехлибарени. Пламнали от слънцето в тях. Очите ѝ носеха щастие. Той потъваше в тях. С пръсти в косата ѝ я придърпваше по близо и целуваше розовите ѝ устни. Огънят от тези целувки се разнасяше по тялото му и го караше да изтръпва от щастие. Задъхан и жаден се отдръпваше от нея само, за да я погледне пак преди да впие устни в нейните - влажни и сладки от предишните целувки.

- Никола! - гласът на жена му го изтръгна от съня. - Никола, ставай вече! Ще изпуснем полета. Имаме още толкова неща да свършим преди това… - тя продължи да говори и изрежда списъка със задачи преди заминаването. До него достигаше звукът, но не и смисълът на думите ѝ.

Докато събираше багажа за сватбеното пътешествие, Никола се замисли за първия път, в който видя Славена. В деня на сватбата.

Всички чакаха шаферката - дружка на жена му от детските години. Закъснял полет, трафик… и объркани планове.

Най-накрая на паркинга спря малка кола под наем и от вътре изскочи тя. Блеснали на слънцето кехлибарени кичури, дрипави дънки и тениска. Никола притича да я посрещне. Тя протегна ръка и каза:

- Славена. А ти сигурно си Никола. - стисна ръката му и свали слънчевите очила. За него времето спря…

Остатъка от деня мина в мъгла. Отговаряше и се усмихваше, но в главата му се въртеше само едно “Защо чак сега?”

Беше чувал за такава любов. Идваща с порив на вятъра. Бушуваща като горски пожар и оставяща тлеещи въглени след себе си. За такава любов бъдеще няма. Нищо не може да я потуши. Само времето.

Опомни се чак, когато бутнаха Славена в ръцете му за танц с шаферката.

- Миришеш на щастие - каза ѝ той, а тя се засмя.

Не помнеше остатъка от разговора. Не помнеше музиката и цвета на роклята ѝ. Помнеше само очите, косата, ароматът и устните ѝ, разтегнати в усмивка.

Не помнеше пътя до беседката с розите, но помнеше всяка секунда от последвалите моменти на щастие. Помнеше как отмята косата, за да се взре в очите ѝ преди да я целуне. Помнеше вкуса и шепота ѝ.

На другата сутрин беше заминала.

Беше чувал за такава любов, но не знаеше как боли от нея.