Иван не изчака асансьора и хукна по стълбите, а свадливите трели на жена му огласяха входа. Тая със сигурност взема поне седем октави, помисли си той. Колко хубав би бил животът, ако от време на време мълчеше, но благоверната му говореше дори насън.
Беше прекрасна събота, невероятно топла за ноември. Искаше му се още сутринта да тръгнат към Витоша или Люлин, или поне да отскочат до Южния парк, но неговата хвърчеше като вещица с прахосмукачката и парцала и езикът ù стреляше на месо. Не ù пукало за някаква си красива мека есен, за златни листа и за слънце. Кой щял да почисти тази кочина, след като той бил инертен, бил мързелив, кранът в банята капел, оженил се бил за телевизора. Трети месец не можела да го накара да ù боядиса косата и заради него сега приличала на Баба Яга. При това положение заповедта да купи зеленчуци и риба от пазара на “Красно село” си беше направо спасение и удоволствие за него. Откакто дъщерите се изпожениха и останаха само двамата, нямаше живот вкъщи. И секс не бяха правили от месеци. То пък един секс, да ти умре магарето...
Народ, многолюден като кохорта хлебарки, щъкаше из пазара. Иван купи цвекло и моркови, три вида ряпа. Скара се с един продавач, който искаше да му пробута мухлясала чепка грозде. И тъкмо да я размаже в нахалната мутра на младока и така да си изкара и яда от жена си, го сепна глас: “Иване, ти ли си?”
Господи... Кръвта нахлу в главата му. Мария, неговата Мария! Обърна се и я видя – наистина беше тя: с къса коса, двойна брадичка и двайсетина кила отгоре, но тя.
Бяха състуденти от варненския Машинно-електротехнически институт, специалност “Далекосъобщителна техника”. Тя – от Бургас, той – от село Гранитово, Елховско. Мария беше най-красивото момиче, което някога бе виждал. И после не срещна по-хубава от нея. Имаше изваяно стройно тяло, бяла кожа, руси коси на едри вълни и най-сините очи на света. Иван се влюби в нея от пръв поглед, но тя се хвана с Красьо от Варна. Бяха двойка до последния курс на следването и изведнъж той изуми всички, като заряза Мария и тръгна с дребната замузана Златка и само след три месеца даже се ожени за нея. Тогава Иван и Мария се сближиха, но неговата роля беше да я утешава и нищо повече – тя не можеше да забрави гаджето си. Обикаляха от кафене на кафене, сълзите ù капеха по Красьо, а Иван слушаше и ù подаваше носна кърпичка. Последно я видя, щастливо увиснала на ръката на Васил Софиянеца – предния ден се били оженили тайно, предварително знаело само едно семейство от курса, което им кумувало.
И тогава адът отвори щедри порти пред Иван. Така започна смъртоносният му маратон на зверско пиене до откат. По някое време се пробуждаше в някакво легло с някаква жена, на следващия ден болката в главата му и гаденето бяха същите като вчерашните, различна беше само жената. Една сутрин реши да попита за името на съществото до себе си. Отговорът беше: “Росица. Втори курс девеге и съм от Силистра.” След осем месеца Иван се ожени за нея и се дипломира не с колегите си, а със следващия випуск.
- Колко години не сме се виждали? Двайсет и пет или трийсет? – попита Мария.
Тридесет и три години и пет месеца, понечи да отвърне, но се овладя и каза: “Да, някъде там.”
Откакто преди десетилетие се премести в София, непрекъснато си мечтаеше да я срещне, но никога не си беше помислял, че ще е на пазара на “Красно село” и че той ще мъкне торба с ряпа.
- Същият си, Иване, изобщо не си се променил! Грам не си сложил отгоре си.
- И ти си същата – излъга той. – А какво прави Васил?
- Надявам се, че е добре. Не съм го чувала отдавна. Разведохме се преди дванайсет години.
Иван замълча неловко. Значи така... Не се е получило с онова надуто шопско копеле. Празноглав педераст! Още навремето всички се чудеха защо Мария се ожени за него и бяха единодушни, че е го е направила напук на Красьо – двамата с Васил бяха приятели. Възпитанието изискваше да каже, че съжалява за раздялата им, но тя го изпревари: “Защо стоим тук? Живея на една крачка. Ела да пием по едно кафе.”
Иван тръгна с нея, а в главата му се блъскаха мисли – слепи птици. Мамка му, той върви с Мария и отива у тях. Боже, това е Мария и още е красива. Само да не се изложи като пубертет и да свърши, преди да е почнал. Майната ù на ряпата – някои може и да я купуват за минути, но той пък я е избирал часове... Да си гледа работата жена му!
Апартаментът беше чист и спретнат като кукленска къщичка. Мария направи кафе и го попита какво ще пие: уиски или коняк. Каквото и ти, отвърна той, но така и не разбра какво точно беше сипала – вкусовите му рецептори отказваха да работят, усещаше само паренето на течността.
- Помниш ли какъв изрод ни преподаваше по съпромат? Едва не презаписах заради него – каза Мария. – Два пъти ме къса, а на третия се престраши и ме покани на среща. Абсолютно говедо!
- Сама ли живееш тук? – попита Иван.
- Сама. Имам един син, но е в Германия. – отвърна Мария. – А ти имаш ли деца?
- Две дъщери и три внучета. Къде е тоалетната?
Иван сапуниса три пъти ръцете си, гледаше се в огледалото и си повтаряше: “Идиот! Левак! На метри от теб е единствената жена, която те е разтрепервала. Още е красива, макар че вече не е с онази тънка талия. Простако, това е Мария!” В боксерките му цареше позорно мъртвило и му идеше да се обеси.
Влезе в хола и седна, но сякаш беше на електрически стол. Разговорът не вървеше.
- Колко е топло! – въздъхна Мария и разкопча три копчета на блузката си – откри се част от едрите ù стегнати гърди.
Моментът беше идеален за действие. Иван стана и каза: “Трябва да тръгвам. Вкъщи ме чакат.”
Прибра в портфейла си листче с телефонния ù номер, обеща, че непременно ще се обади, грабна торбите и хукна. Спря се след около стотина метра. Педааал! Предател! За никакъв чеп не ставаш! Метна се в автобуса и чак след четири спирки се сети, че не е купил риба. Е сега направо я втаса, но беше късно да се връща.
Вкъщи се заумилква като бито куче около жена си и сам предложи да я боядиса, а тя после му вдигна скандал, че ù бил наклепал ушите. Ядоха пържени яйца – каза ù, че рибата на пазара била почти изкупена и това, което е останало, не струвало.
След това, вече в леглото, си припомни унизителните минути с Мария. Винаги е мислил, че целият свят е луд по нея, а сега разбираше, че истински лудият е бил той. Призна си, че е остарял. Щом не изпита страст към нея, то към коя тогава? А жената му се поднесе на тепсия. Импотентен дъртак! Ами ако не се е предлагала? Ако наистина ù е било топло? Това може да са онези горещи климактерични вълни! Че Мария е по-стара от неговата, която е в критическата и пак нещо бълнува...
Иван стана и без да светва лампата, измъкна листчето с телефонния номер, накъса го, излезе на балкона и го изхвърли в коша за боклук. Някои неща е по-добре да си останат завинаги такива, каквито са били, помисли си. Мушна се пак в леглото, унесе се и изведнъж видя Мария. Не сегашната, а първокурсничката. Осми декември. Тя е с прилепнали лачени ботуши и плътен черен чорапогащник, с плисирана поличка в червено и зелено каре, с тънко черно поло, под което се надигат съвършените ù гърди. Танцуват и тя накланя към рамото му бялото си лице с най-сините очи, обрамчено от руса коса на едри вълни. Стомахът му се преобърна отмаляло, а сърцето му като катерица скочи в гърлото. Мамка му, ще получа някой инфаркт, изпсува Иван. Прогони видението, успокои се и потърси дребното заспало тяло на жена си. Този път беше глух за сънливото ù мърморене колко много я боли главата.
© Аноним Todos los derechos reservados