Случка

Това да живееш в големия град си има своите плюсове, както и своите минуси. Едно от хубавите неща е че никога не ти е скучно. Особено в градския транспорт. Там винаги се случва нещо. В повечето случаи това са неща, които ни правят мимолетно впечатление и нямат въздействие върху остатъка от деня ни.

Но днес ми се случи нещо, за което вероятно ще съжалявам дълго. И все още се разкайвам и ме е яд на мене си.

Качи се момиче, младо, вероятно още в гимназията. Седна и извади тетрадка, от която започна да учи. Предполагам, че отиваше на училище и се подготвяше за някакво изпитване или тест. Беше с шарено яке и черни слушалки в ушите. Имаше светла, руса коса.

В началото не ми направи никакво впечатление, но тъй като имах поне 5-6 спирки преди да сляза, очите ми шареха напред-назад, преглеждайки хората около себе си, обстановката и колкото повече разглеждах, докато чаках да дойде реда ми да сляза, толкова повече погледа ми се спираше в нея. В това момиче.

Изучавах я. Повече от останалите пътници. Обичам да го правя - да гледам хората, да наблюдавам жестовете им, мимиките, да си представям за какво си мислят, как ли се чувстват, изпитвам някак си огромна нужда да разбирам хората и да им помагам. Такава съм си и не се хваля. Не винаги това е хубаво качество.

Очите й - върху клепачите й имаше лилави бледи сенки. Но сякаш бяха тъжни. Лицето й сякаш беше подпухнало, червено, очите й сякаш бяха все още влажни. Помислих си, че сигурно е плакала. Може би се е скарала с майка си, плакала е за оценки, защото й е трудно, защото се е разделила с гаджето, а може би се е скарала с най-добрата си приятелка. Каквото и да беше, търсех потвърждение. Или по-скоро се надявах да видя нещо, което да ме убеди в обратното.

Тя вдигаше погледа си единствено през определен период от време, предполагам, за да си каже наум прочетеното за изпита. Искаше ми се да погледне към, да можех поне да й се усмихна, да й вдъхна малко надежда, поне малко да извие ъгълчетата на устните си нагоре. Изглеждаше ми сякаш имаше нужда от подкрепа, някой да й каже, че всичко ще е наред, че всичко ще се оправи, каквото и да е. Започнах да си представям как аз й го казвам и нещо в мен се надигна. Защо бе толкова трудно. Може би едната причина беше несигурността. Не, не в себе си. В правотата на мислите ми.

Погледа ми се стрелна към врата й. Беше червен. Първо си помислих най-лошото. Бият я. У мен се породи първоначално съжаление. След което като че ли гняв. После се загледах. Като че ли нямаше следи от насилие. Може би е просто обрив. Надявах се. Приличаше ми на това. И все пак лицето й ми изглеждаше тъжно, измъчено. Кой знае какво преживява това младо момиче.

Спирката ми наближаваше, а аз се борех с мислите си. Исках да й кажа, че е красива, че всичко ще е наред. Навивах се с всяка секунда и в същото време разума ми измисляше оправдания да не го направя. На всяко “тя ще си помисли, че съм луда, когато я потупам по рамото”, сърцето ми отвръщаше с “ще съжаляваш цял живот, че не си й го казала”. На всяко “тя сега докато си свали слушалките…” си казвах “можеш да промениш деня й”. И въпреки че знаех, че сигурно притежавам силата с думите си да я усмихна, да я накарам да се почувства по-добре, а това да я накара да се представи добре на теста и да е щастлива, не го направих. Страхливка.

Защо не го? Защо не й казах, че е красива? Тя имаше нуждата и правото да го знае. Имах възможността да кажа нещо на някого, което той иска да чуе, а аз си замълчах.

Беше ме може би страх какво ще си помисли тя, когато я потупам по рамото, за да й кажа нещо. Хората са предубедени, имат предразсъдъци, които се превръщат в граници. Ограничаваме се, защото ни е страх какво ще си помислят другите. Защо е толкова трудно да кажеш нещо хубаво на някого? Изглежда по-трудно отколкото да напсуваш някого, паркирал неправилно или някого, който е забравил да даде мигач. И има нещо много нередно в това.

Сълзите на момичето вероятно са попили в кожата й, подпухналото й лице сигурно е спаднало, червенината сигурно е отшумяла, теста ще мине, а оценката е без значение. А аз ще си остана разочарована. От себе си. Вероятно ще съжалявам. Че не го казах тогава, когато трябваше, когато можех.

И ще ми е за урок.

Едно “красива си”. Две думи, които засядат в гърлото ти и страхът ги спира да излязат наяве. А не бива. Не бива да ги преглъщаме и да остават горчив вкус, неизречени.