Случка
Това да живееш в големия град си има своите плюсове, както и своите минуси. Едно от хубавите неща е че никога не ти е скучно. Особено в градския транспорт. Там винаги се случва нещо. В повечето случаи това са неща, които ни правят мимолетно впечатление и нямат въздействие върху остатъка от деня ни.
Но днес ми се случи нещо, за което вероятно ще съжалявам дълго. И все още се разкайвам и ме е яд на мене си.
Качи се момиче, младо, вероятно още в гимназията. Седна и извади тетрадка, от която започна да учи. Предполагам, че отиваше на училище и се подготвяше за някакво изпитване или тест. Беше с шарено яке и черни слушалки в ушите. Имаше светла, руса коса.
В началото не ми направи никакво впечатление, но тъй като имах поне 5-6 спирки преди да сляза, очите ми шареха напред-назад, преглеждайки хората около себе си, обстановката и колкото повече разглеждах, докато чаках да дойде реда ми да сляза, толкова повече погледа ми се спираше в нея. В това момиче.
Изучавах я. Повече от останалите пътници. Обичам да го правя - да гледам хората, да наблюдавам жестовете им, мимиките, да си представям за какво си мислят, как ли се чувстват, изпитвам някак си огромна нужда да разбирам хората и да им помагам. Такава съм си и не се хваля. Не винаги това е хубаво качество.
Очите й - върху клепачите й имаше лилави бледи сенки. Но сякаш бяха тъжни. Лицето й сякаш беше подпухнало, червено, очите й сякаш бяха все още влажни. Помислих си, че сигурно е плакала. Може би се е скарала с майка си, плакала е за оценки, защото й е трудно, защото се е разделила с гаджето, а може би се е скарала с най-добрата си приятелка. Каквото и да беше, търсех потвърждение. Или по-скоро се надявах да видя нещо, което да ме убеди в обратното.
Тя вдигаше погледа си единствено през определен период от време, предполагам, за да си каже наум прочетеното за изпита. Искаше ми се да погледне към, да можех поне да й се усмихна, да й вдъхна малко надежда, поне малко да извие ъгълчетата на устните си нагоре. Изглеждаше ми сякаш имаше нужда от подкрепа, някой да й каже, че всичко ще е наред, че всичко ще се оправи, каквото и да е. Започнах да си представям как аз й го казвам и нещо в мен се надигна. Защо бе толкова трудно. Може би едната причина беше несигурността. Не, не в себе си. В правотата на мислите ми.
Погледа ми се стрелна към врата й. Беше червен. Първо си помислих най-лошото. Бият я. У мен се породи първоначално съжаление. След което като че ли гняв. После се загледах. Като че ли нямаше следи от насилие. Може би е просто обрив. Надявах се. Приличаше ми на това. И все пак лицето й ми изглеждаше тъжно, измъчено. Кой знае какво преживява това младо момиче.
Спирката ми наближаваше, а аз се борех с мислите си. Исках да й кажа, че е красива, че всичко ще е наред. Навивах се с всяка секунда и в същото време разума ми измисляше оправдания да не го направя. На всяко “тя ще си помисли, че съм луда, когато я потупам по рамото”, сърцето ми отвръщаше с “ще съжаляваш цял живот, че не си й го казала”. На всяко “тя сега докато си свали слушалките…” си казвах “можеш да промениш деня й”. И въпреки че знаех, че сигурно притежавам силата с думите си да я усмихна, да я накарам да се почувства по-добре, а това да я накара да се представи добре на теста и да е щастлива, не го направих. Страхливка.
Защо не го? Защо не й казах, че е красива? Тя имаше нуждата и правото да го знае. Имах възможността да кажа нещо на някого, което той иска да чуе, а аз си замълчах.
Беше ме може би страх какво ще си помисли тя, когато я потупам по рамото, за да й кажа нещо. Хората са предубедени, имат предразсъдъци, които се превръщат в граници. Ограничаваме се, защото ни е страх какво ще си помислят другите. Защо е толкова трудно да кажеш нещо хубаво на някого? Изглежда по-трудно отколкото да напсуваш някого, паркирал неправилно или някого, който е забравил да даде мигач. И има нещо много нередно в това.
Сълзите на момичето вероятно са попили в кожата й, подпухналото й лице сигурно е спаднало, червенината сигурно е отшумяла, теста ще мине, а оценката е без значение. А аз ще си остана разочарована. От себе си. Вероятно ще съжалявам. Че не го казах тогава, когато трябваше, когато можех.
И ще ми е за урок.
Едно “красива си”. Две думи, които засядат в гърлото ти и страхът ги спира да излязат наяве. А не бива. Не бива да ги преглъщаме и да остават горчив вкус, неизречени.
© Евгения Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Май това ни е проблема на пишещите - голямото въображение.😊 Хареса ми твоята добронамереност. В случая ще подкрепя мнението на г-н Сенд, че човек трябва да внимава с непознати. Скоро една бабичка се спъна и падна пред мен. Наведох се да й помогна, да й взема пазар ската чанта, за да се изправи, а тя я стиска и не иска помощта ми. Изведнъж ми мина през ума, че я страх да не я обера. Тръгна си раздразнена. Вече си мисля, че само добрият човек разбира от добро. Никога няма да разберем дали твоята героиня би оценила твоя жест.
-
Въпросът е какво останалите мислят за теб. А това, че си автор в медия, и хората те четат показва ясно колко е ниско нивото им. Уважението и смирението си личат още от обръщението. Говори се на “ти” или на “вие”. Обръщението в трети род, единствено число изразява надменност и пренебрежение.
Но това са нюанси на речта, които в медиите не си личат, фатална жена 😊
За съжаление си. Лошото е, че с този вирнат нос, дори и да паднеш, ще обвиниш тротоара, не това, че си късогледа. -
Мило звучи, но в сегашния свят е опасно, да изразяваш емоции. Суши и Кобрата са жив пример. Що му трябваше да я целува?! Казваш на някаква дама, че е красива и получаваш шамар или те съди, че ѝ влизаш в личното пространство. Гледай лошо и си трай. Така правят всички.
-
Много ми хареса.
-
Харесах и подкрепям! Две хубави думи могат със сигурност да оправят деня на човек,а даже и повече..
-
Не знам как стигнахте до този извод, най-малко мисля, че ми липсва уважение и смирение
-
Липсва ти смирение и уважение към себеподобните. Но - все пак - успех, Евгения. Само нагоре, с каквото имаш и както го можеш.
-
Благодаря на хората, изказали мнението си обективно по произведението.
На Петър Димитров искам да кажа, че това напълно съответства с жанра разказ, под разделение - битов разказ. Вмества се в обема на разказа, има главни герои, има действие, не мисля че е есе. Малко по-философски разказ, да, но не мисля, че е есе. Относно четенето - чета. Дори съм автор в онлайн медия. Но разбира се, приемам критиката. Благодаря!
А на palenka (Пепи) искам само да кажа, с цялото си уважение, имайки предвид разликата в годините ни, това изказване го намирам за злобно и в нито един аспект не го намирам за градивно. Досега не бях срещала, още по-малко в такъв литературен сайт, някой да се изразява с думата "филмиране". За мен (и съм сигурна, че и за много другите хора) случката си е там. А относно това, че се изразявате така за реторични въпроси, които карат човек да се замисли, ме кара единствено да Ви съжалявам -
Хареса ми идеята ти, Евгения, ако може на ти
Наблюдавайки хората си фантазираме какво ли не, после тази игра на фантазията създава случки и после и други, докато всъщност действителността е съвсем различна, понякога - доста прозаична.
Обаче (винаги има или "но" или - "обаче", нали ), това е есе, не разказ. Това е по отношение на формата. Хубаво си го написала, само обръщай внимание на детайлите, не говоря за разменяне местата на подлога и сказуемото, това понякога има хубав ефект. Мисля, че с времето ще ти дойде отвътре, след много четене, повече четене, отколкото писане. То ще си дойде. Защо казвам повече четене, аз съм и сега сигурен, че ти много четеш, ами...така си обогатяваме езика, затова и аз например постоянно чета. Иначе изоставам, зациклям.
Поздрави и бъди здрава и вдъхновена! -
това не е случка, а филмиране: виждаш нещо и ни затрупваш с предположения "сигурно: - кое какво е.
в разказа трябва да има случка, а не предположения и съмнения
brinne (Мариана Бусарова) - подкрепям с 2 ръце! -
Мариана Бусарова, случката е реална и наистина мисля, че подобни думи за една тийнеджърка, а пък и да не беше тийнейджърка, биха усмихнали и променили в положителна насока деня на всеки. Ако утре някой Вас Ви срещне на улицата и Ви каже, че сте красива, няма ли да имат те някакво значение?
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
