"Къде съм..."

Опитах се да се изправя. Бях заобиколена от високи дървета, покрити със сняг. Може би се намирах в гората.

Но бях сама. А този път изгубих всичко. 

Бях на пет, когато видях с очите си мъртво моето семейство. Беше един студен зимен ден. Тук почти всеки ден бе студен и мразовит, но в този имаше нещо различно. С Лео бяхме заети да играем навън и да се търкаляме из пухкавия сняг. Той бе само с две години по-голям от мен, а аз все още не можех да говоря. 

- Днес времето е странно. Не знам дали от сезона... Но има някакво напрежение. Чувстваш ли го?

А аз просто кимнах.

Родителите на Лео бяха много близки с моите и по този начин и ние се сближихме. Бяхме неразделни. А станахме по-близки от всякога точно преди единадесет години, когато родителите ми бяха убити. Защото той беше с мен точно в този скръбен момент. Това беше и денят, в който проговорих.

След като родителите на Лео бяха информирани за случилото се, останах да живея при тях до този ден. Те бяха длъжни да ни споделят опасностите, които се крият в тази гора.. Всъщност нищо не споделиха освен, че е опасно. И повече не играхме в снега и не излизахме сами навън.

Направих опит да изляза, когато бях на седем, но щом ме хванаха, положението се влоши. След това бях решена, че повече няма да живея при тях и отново ме хванаха. Не можех просто да излизам само за у-ще и то с тях. 

Когато вече бях на петнадесет осъзнах, че съм влюбена в Лео. Един ден в у-ще го видях на тавана сам. Той просто седеше, наблюдаваше как изглеждат горите от високо, кестенявата му коса се люшкаше от вятъра, но в ръката си държеше цигара, а за него това бе необичайно.

- Защо го правиш? - застанах до него и го погледнах по най-хладния начин, който мога.

- Ти пък откъде се взе... - стресна се той и погледите ни се сблъскаха.

- Остави това нещо от ръката си.

- Защо? 

- А защо не?

- Ще правя каквото си искам.

Бузите ми пламнаха от яд. И тогава бях решена.

-Тогава и аз.

Взех от ръката му цигарата, хвърлих я настрана, хванах лицето му с ръце и устните ни се сблъскаха. Леко го бутнах към една стена, а той ме обърна и ме притисна към нея. Всеки изминал ден аз го целувах в мечтите си, а в този ден това стана реалност. Усетих ръцете му по кръста си и как бе го хванал здраво. Може би и той го желаеше.

Мина една година от връзката ни. Той беше първото ми гадже, приятел от дете, моят живот, първият ми път... Успяхме да скрием за връзката си до днес, защото неговите не биха одобрили всичко това. Но щом разбраха, положението стана неприятно.

- Махам се. - взех си якето и затичах навън. Не беше честно всичко това.

Усетих стъпките му след себе си в снега и затичах по-бързо.

- Лора, спри!

"Няма смисъл да крещиш.."

Усетих ръката му как ме хвана и ме обърна към себе си. Очите му ме гледаха разтревожени и ме обхвана възможно в най-силната си прегръдка.

- Не си отивай...

- Не ме спирай. Върни се по-добре.

- Накъде без теб? Моля те, ела с мен... Те ще го приемат, ще преглътнат истината... Не ги гледай сега какво говорят..

-Лео, точно ти трябва да си наясно с това, че те няма да са съгласни. Замисли се. И ме пусни.

- Как да те пусна след всичко, което преживяхме? Шестнадесет години с теб.. Как бих могъл да те пусна? Трябва да си болна, за да си го помислиш..

Очите ми се насълзиха. Не исках да си тръгвам, но не исках и да съм товар и за родителите му. Не можех да си позволя такава тежест на съвестта ми...

-Лео.. Трябва да тръгвам.

- Идвам с теб.

- Не!

- Тогава и ти никъде не отиваш.

- Казах не!

- Лора, аз също казах нещо!

Опитах се да измъкна ръцете си от неговите, но неговите бяха по-силни. 

- Оставаш. - погледнах го с остър поглед.

- Идвам с теб казах! - развика ми се той. Очите ми се насълзиха повече. 

Не можех да понеса този тон. Никога не ми е викал по този начин.

- Лора...

- Не смей да ме докосваш! 

Дръпнах се от него и изтрих сълзите си. Но той пристъпи напред, а аз отново се съпротивлявах.

- Лора, прости ми, но...

- Какво но?! Да не си ми баща! Ще правя каквото си искам, а ти ще стоиш на страна от мен! Не си ми никакъв, че да ми викаш и да идваш с мен!

Тогава той пусна ръцете ми. Изглеждаше разбит, пречупен.. Направо убит. Пристъпи една крачка назад и не знаеше какво да ми отговори.

Да, аз също замръзнах на място. Не бе от студа, а от мен. Сега между нас стоеше една ледена стена, която аз създадох. Тя и без това щеше да бъде създадена все някога, но не исках по този начин. Не исках заради мен...

- Лора, мислех, че ме обичаш... 

Усетих болката в гласа му. Разочарованието... 

- Всичко е било една лъжа. А аз съм най- големия глупак на света..

"Не... Обичам те. Повече от всичко... "

- Сбогом, Лора... 

Обърна се и си тръгна. Мирисът на болката... Аз съм виновна... Той просто искаше да ме защити и го пуснах. Не можех да се изправя. Не можех да говоря. Сякаш всичко се повтаря. 

Опитах се да се изправя и да се затичам към него... Но него вече го нямаше наоколо, а аз паднах. Нещо ме дръпна... Нещо ме задушава... Нещо се заби в гърдите ми... Нещо ме убива.

***

И само това си спомних щом се изправих да видя къде съм. Сега покрай мен имаше локва кръв. Аз умирах.

Не плачех, защото си тръгвах от този свят. Плачех, защото не послушах Лео. Отново. И го загубих. Казах му огромна лъжа.. Би трябвало да ми се сърди, че го излъгах. А не да ми повярва.. Но аз съм виновна. Аз съм ужасна. А толкова го обичам. Как можах да го пусна...

Исках просто да го защитя. А аз го убих душевно. Аз не го защитих... Аз го отдалечих от себе си... Той искаше просто да ме пази... Аз също. Но му причиних всичко това.. За бога.. Защо изобщо съм проговорила...

-Лео... Толкова съжалявам...

Тялото ми падна на снега и заплаках... Умирах ей така, без да го видя.. Заслужавах всичката тази гад...

И усетих стъпки зад себе си. Видях Лео.. Стоеше над тялото ми, хвана посинялото ми лице и го целуна.

- Лео, излъгах те! Обичам те, наговорих ти глупости... Всичко си ми...

- Знам, че ме излъга... - усмихна ми се той с насълзени очи, виждайки локвата с моята кръв.

- Лео.. Отивам при мама и татко... Чакат ме. Знай, че винаги ще те обичам. Винаги.. Благодарна съм ти за всичко... 

- Не... - прекъсна ме той- Идваш у дома. Няма да ходиш още там, Лора. Идваш при мен, у дома... - вдигна ме усмихнат като булка и потегли към родителите си. 

И това бе последното нещо, което чух.