9.07.2015 г., 20:39 ч.

Смехът на гората 

  Проза » Разкази
638 0 0
6 мин за четене
"Къде съм..."
Опитах се да се изправя. Бях заобиколена от високи дървета, покрити със сняг. Може би се намирах в гората.
Но бях сама. А този път изгубих всичко.
Бях на пет, когато видях с очите си мъртво моето семейство. Беше един студен зимен ден. Тук почти всеки ден бе студен и мразовит, но в този имаше нещо различно. С Лео бяхме заети да играем навън и да се търкаляме из пухкавия сняг. Той бе само с две години по-голям от мен, а аз все още не можех да говоря.
- Днес времето е странно. Не знам дали от сезона... Но има някакво напрежение. Чувстваш ли го?
А аз просто кимнах.
Родителите на Лео бяха много близки с моите и по този начин и ние се сближихме. Бяхме неразделни. А станахме по-близки от всякога точно преди единадесет години, когато родителите ми бяха убити. Защото той беше с мен точно в този скръбен момент. Това беше и денят, в който проговорих.
След като родителите на Лео бяха информирани за случилото се, останах да живея при тях до този ден. Те бяха длъжни да ни споделят опас ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Шери Назми Всички права запазени

Предложения
: ??:??