Една сутрин се събудих и го видях: на покрива на отсрещната сграда. Явно не му пречеше, че е толкова рано, че вали, и че е голям студ тази сутрин. Стоеше си на покрива, все едно винаги е бил там: без чадър, без шапка дори, един черен силует, безформен и почти несъществуващ. Беше се забил като някакъв черен пирон, забил се беше в сивото, облачно небе и въобще не знаех дали е истински, или още сънувам. Разтърках енергично очи, после ги отворих: още беше там. "Бърз е" - помислих си - "Докато съм разтърквал очи е успял да се покатери на ниската тухлена стена, и сега само една стъпка го дели от въздуха”. Под въздуха, на дъното имаше паважи и няколко светофара, обградили кръговото кръстовище. Имаше и много автомобили, с различни цветове, размери и марки, въртящи се в кръг, после спиращи пред някой от светофарите, когато светнеше червената светлина. Имаше и пешеходци, пресичащи улиците, или чакащи зелената светлина на светофарите.

Погледнах отново нагоре, исках да съм сигурен, че още е там - на перваза на тухлената стена. Някак не ми се искаше още със събуждането да започвам да мисля дали някой заблуден пирон ще се забие между плочките на тротоара, или направо ще издрънчи на мокрия асфалт. Твърде рано ми беше за това, дори не бях пил кафе, а кафето е важно за мен, за да се събудя и да започна да различавам важното от незначителното. Кафето е истинско, а онзи там - отсреща - не го знам кой е и какъв е изобщо. Все още полубуден, повече - полузаспал, лежах в топлото си легло, в апартамента си на шестдесет и четвъртия етаж, в центъра на този милионен град. Лежах и го гледах - застинал над пропастта, а под него - шестдесет етажа, отсрещната сграда беше малко по-ниска от тази, в която живеех аз. Той бе застинал, аз - също, и двамата чакахме: аз исках да разбера какво ще се случи, любопитството ми се беше събудило, а той чакаше...

Накрая ми писна, отворих прозореца, деляха ни не-повече от 20 метра. Отворих прозореца и изкрещях: "Ако ще скачаш, скачай, идиот такъв! Шест сутринта е, не съм пил кафе, и нямам намерение да те чакам цял ден!" Черният човек не потрепна. Дори и не разбрах дали ме е чул, може би градският шум бе заглушил сутрешния ми, все още сънен глас. След няколко мига той бръкна в левия си джоб. Това му движение го извади от равновесие: човекът леко залитна напред, но се овладя бързо и успя да запази равновесие. Сръчно измъкна ръка от джоба си - държеше някакъв малък черен предмет, вероятно телефон. След това всичко стана много бързо, дори не успях да разбера откъде се появи малкият, двуместен хеликоптер, с онова висящо въже, с примка на края, която черният човек с бързо движение нахлузи на шията си.

Хеликоптерът отлетя, незабележимо, както беше дошъл, като че се разтвори в ниското, сиво небе, отлетя, а онова грозно и безформено черно туловище се люлееше под него, увиснало на невидимото въже. Този черен пирон, за моя и на всички чакащи по светофарите пешеходци радост, така и не успя да се забие долу, между плочките на леденостудения тротоар. Това беше добра новина за службата по почистване, както и за полицията. А аз станах и отидох в кухнята, за да си направя кафе, за да се събудя и да забравя.