Скапано време. Соникакво. А казваха, че ще вали сняг. Винаги уточняват, че в планините ще се изсипе, я после намекват, че и в низините може да падне. Ще натрупа там и онам.

     Бабини деветини. Прехвърчяха няколко снежинки. Даже и един пръст не натрупа. Затова пък имало оранжев код и цели петнайсет тежкотоварни автомобила, снегорини, щели да ринат голата, напукана същност на столицата, иначе казано – вероятно асфалта. До черно ще ринат.

     Аз съм на седми етаж. Оттук се виждат снежинки – отразяват се в блока отсреща, в светлинките на украсата по балконите; странно, хората още не са заличили следите на Коледа, а вече е февруари. Надеждата на Рождеството още стои. Чудя се дали ще я свалят тая надежда до Великден, та да изгрее нова. То без надежда бива ли?

     Утре ще ме оперират. Отпийвам последната глътка вода – така ми казаха. Трябвало да не не пия след мръкнало. А и да не ям – от обяд. За яденето – лесно, ама с пиенето е кофти. Но щом е вода, приемам го някак.

     Затвориха пердетата в блока отсреща. На същия седми етаж. Стана време за вечеря.

     – Гладен ли си? – пита ме съкафезникът на висок глас, за да чуе себе си. Той е болен от нещо лошо. – Имам храна.

     Не му отговарям. Храна има този човек, а живот не. Така изглежда.

     – Ти май не ме чу, а?

     Е, няма как, отговарям:

     – Да, не те чух.

     – Така е по-добре – шегува се. Боли го нещо и иска оправдание до остави лампата светната. Знае, че се дразня, а сега го е страх. – Храната е на масата. Не лоша храна.  Почти като домашна.

     Погледнах: баница.

     – Кой ти я донесе?

     – Никой. Купих си я. Хубава е. С масло.

     – Ти? – Той не можеше да ходи. Беше самотен старец, поне така усетих през последните десетина дни, никой не ни навестяваше. Но през цялото време упорито клюцаше в мобилния си телефон, сега разбрах защо. – И как си купи баница?

     – По интернет.

     Пердетата на седмия етаж на блока отсреща отново се отвориха. Един мъж излезе да пуши на терасата.

     Приличаше на мен преди трийсет и пет години години. След него се появи дете, помота се малко в нозете му и после влезе на топло. Февруари е.

     Този апартамент беше мой. Този мъж бях аз.

     – Утре ли ще те оперират?

     Човекът в леглото беше зле със слуха и сякаш си въобразяваше, че така болестта му се отдалечаваше от него по същия начин, както звука от ненужните думи: той вече не искаше да чува, затова не чуваше и беше сигурен, че това правеше болестта му ако не лечима, поне донякъде неусетна, безчувствена. Но пък беше приказлив. Вероятно усещаше тембъра на своя говор по такъв начин, както би било, ако слушаше другите: всъщност много хора са така, без да са глухи. Как да се видиш или чуеш, ако не в отражението на друг?

     – Пак ли не ме чу? – повтори. – Утре ли ще те режат, а?

     Отговорих му тихо.

     А той рече убедено, като да знаеше нещо:

     – Това е добре. Поне ще се отървеш. – И намигна, сякаш вече всичко за мен му беше предизвестено: – Значи няма да се видим повече. Защото аз лягам да спя. Язък за храната. Поне ти да я беше опитал. На мен не ми се яде.

     Казах му нещо. После видях как мъжът отсреща, този на седмия етаж в блока, угаси цигарата си и влезе у дома си. Не дръпна пердето. Нямаше защо.

     Февруари. Студено. Болница. Соникакво време. Снежинкаво. Време за снегорини.

     Спуснах щорите на болничната стая. Имаше защо. Отсреща имаше живот.

     Оставих да свети лампата на съкафезника. Той това искаше. Не е лош човек. Може да срещнем утре в нета на по баница с масло и сирене. И да си побъбрим с говора на безмълвните.

     Докато аз живея на седми етаж. В блока срещу болницата. Децата играят в хола и ритат някаква мазна картонена опаковка. Винаги съм си мислил, че да живееш срещу болница е потискащо. Дори ми се стори, че преди малко, докато пушех на балкона, един старец ме гледаше от стаята си с такава тревога, сякаш отчаяно виждаше себе си в мен. Оставих пердето отворено: нека да гледа. Ние чакаме топлата баница. Жена ми сега ще я сервира и се надявам картоненият мач да спре най-сетне. Ще спре. Гладът е по-силен стимул от спорта. Така поне на мен ми се струва.

     Той, този чичка отсреща, едва ли съзнава напълно какво вижда. Но поне да погледа, горкият. Мисля, че преди малко спусна щорите на болничната стая. Значи вече не иска и да гледа. Отчаян човек. Дали пък утре да не го потърся? На две крачки разстояние е. Ще отида на свиждане. Да, ще отида. На самотник прилича. Непознат е, но какво от това. Ще се запознаем. Ще побъбрим кратко и учтиво, като между чужди. И нищо повече. Пак е добре. Иначе бива ли? Ще му занеса от баницата, ако остане. Хора сме, а се гледаме през пердетата като да живеем между живота и смъртта. Току-виж сме си разменили местата: аз в болницата, той... кой знае. Не, така не бива. Той е болен и самотен, така изглежда. Аз съм здрав и щастлив. Утре ще отида да го скивам тоя тъжен чичка. Ще го посетя, нали така се казва? Нищо не ми струва. Ще се зарадва, няма как. Ще му кажа, че съм му комшията от отсрещния блок. Суперско, а? Като оня виц – преди живеех срещу затвора, сега живея срещу нас. Яко. Може и на гости да го поканя, като излезе от пандиза на лекарите, що не? Па ние сме като в един дом, едно перде ни дели, не е ли така? Ще оставя още седмица гирляндите на терасата, да им се порадва. Дано само да го намеря, тази болница е огромна. Колко ли като него има там... И в коя стая е, в кое отделение? Ще му мисля утре.

     Сега е време за вечеря! Прекрасно време...