Софийска сага

Глава първа

             Най после снегът беше спрял да вали.  Край бордюрите бяха натрупани огромни камари мръсен сняг. Печките бълваха такива сажди, че всичко наоколо беше почерняло като  комина на Захарната фабрика. Улицата беше покрита с ледени бабуни. Само по тротоара тук-таме беше почистено от съзнателни  софиянци. Студът не предразполагаше към трудова дейност. Освен това духаше и севернякът, та бай Дончо беше вдигнал оръфаната яка на стария протрит балтон, за да се предпази поне малко от пронизващия вятър. Въпреки това беше премръзнал и едвам буташе ръчната количка с вкочанелите си ръце. Пробитите плетени ръкавици с  трудно определим  цвят не можеха да предпазят ръцете му. На всеки няколко крачки спираше, духаше в шепите си и пак поемаше пътя към дома. Количката му тежеше.  В малката уличка зад пазара беше намерил изхвърлено старо, пробито кюмбе и сега го мъкнеше към своя “склад”. Чугунената плоча на печката тежеше доста, та бай Дончо едвам имаше сили да бута ръчната двуколка по заледената улица.  Колелата ту се хлъзгаха по паветата, ту запираха  в някоя преспа сняг. През зимата вехтошарският занаят беше тежък и не носеше много пари, но у дома го чакаха много гладни гърла. Шестте  деца и болната му жена разчитаха само на него. След малко, като влезеше в паянтавата им къщурка, седем чифта очи щяха да отправят поглед  към ръцете му. Чакаха да донесе поне хляб. Друго не очакваха, бяха свикнали на немотията, обличаха се със старите  дрехи, дадени от милостиви съседи. Грееха се около  малката пернишка печка, когато имаше няколко бучки кюмюр или  цепеници, изпаднали от някоя каруца. Това бяха малкото  радостни мигове през зимата

         Откакто жена му  се беше разболяла и не можеше да работи в предачницата, за семейството на стария вехтошар бяха настъпили тежки дни.  Това, което изкарваше, скитайки цял ден по улиците, не стигаше за лекарствата на Дафинка, а камо ли за прехрана.

         Многобройна беше челядта на бай Дончо. Дафинка му беше родила половин дузина. Пет момичета и един син. Всичките бяха красиви и здрави деца. Да се чуди човек при тая немотия как растяха тези дечица. Основната им храна беше хлябът. Солта беше гарнитурата. А ако имаше и няколко глави кромид, считаха,  че са на банкет. За десерт винаги имаше студена и сладка вода, поне това имаше в изобилие лете и зиме. Чешмата на двора течеше непрекъснато, кранът беше развален. Та зимно време около водопроводната тръба се образуваха ледени фигури с причудливи форми.

Още стотина метра и бай Дончо щеше да спре количката пред порутената тараба. Но преди това трябваше да се отбие във фурната на Боре и да вземе  поне два  хляба. Имаше пари за един, но фурнаджията знаеше хала му и често му даваше хляб на вересия, като не забравяше да запише в мазния измачкан тефтер дълга на бай Дончо. Добър човек беше Боре, фурната му работеше от много години в махалата. Хлябът му беше вкусен, а характерът му благ, та всички го обичаха.  Не отказваше  да дава и на кредит. Винаги с пот на челото, зиме лете по бяла риза с къси ръкави, едрата  възпълна фигура на Боре излъчваше доброта. Започваше работа преди изгрев слънце и работният му ден свършваше, когато небето вече беше огрято от звезди. Помагаше му младо момче, но никой не знаеше чирак ли е или синът на фурнаджията. И двамата не подвиваха крак, за да хранят хората с топъл дъхав хляб и пресни бели питки.

         И тази вечер бай Дончо притеснен, с наведена глава, щеше да вземе 2-3 хляба,  без да може да плати даже старите дългове. Кой можеше да допусне, че синът на Уста Димитър щеше да проси хляб.

         Димитър Гогов, познат в града като Уста Димитър, беше уважаван и богат мелничар. Имаше няколко мелници в околностите на София, издигна къща  на три ката на новия булевард Княгиня Клементина. Всеки ден файтонът го чакаше пред вратата точно в 8 часа, за да го закара на работа. Дорестите коне чаткаха нервно по паважа, а файтонджията стоеше до капрата с  калпак в ръка, зер Уста Димитър не беше случаен и обичаше да се големее и да го уважават.

         Произхождащ от стар чорбаджийски род, чиито корени се губеха в далечното минало на Панагюрище, Димитър Гогов беше предвидил развитието на нещата след Освобождението и беше захванал мелничарството  още по време на Вайсовата воденица. Една след друга построи няколко мелници, оборудвани с модерни германски машини, прати двама от синовете си да учат занаята в Германия, та да има кой да го замени след време. Спас, най-големият от тримата, се залюби с  дъщерята на хазайката в Дрезден и забрави да се върне. Кольо, средният, след година се обади чак от Америка. Явно и той нямаше намерение да мели брашно. Оставаше Дончо, най-младият и най-щурият от синовете му. Какво да се прави, трябваше да заложи на него. Макар в училище да не беше за пример, нито в науките, нито в поведението, в мелницата се справяше добре, и това беше утехата и надеждата на стария  Майстор.

         Дончо беше едва на 22, когато в него се разгоря жаждата за живот по кафенета, кръчми и кафе-шантани.  По цели нощи гуляеше със  съмнителни красавици и видни столични пройдохи, а на сутринта му беше тежко да ходи на работа. Парите на бай Димитър го правеха силен и желан, и Дончо пръскаше пари наляво и надясно, за да си прави кефа. Винаги облечен по последна мода, висок и представителен, с пълен портфейл и празна глава, той беше лесна жертва за опитните треторазрядни куртизанки и певачки.  След една пиянска нощ в кабарето на старата Кева, Дончо осъмна в прегръдките на най-младата танцьорка Даря. И започна голямата любов с красивата циганка. Дончо съвсем заряза работата в мелницата и по цели дни прекарваше на разходки с файтона в компанията на Даря. Докато един хубав ден през Октомври, старият Ахмет и четиримата му синове сгащиха Дончо и му дадоха да избира, или се жени за Даря, бременна в четвърти месец, или че го колят. Дончо нямаше избор, обеща да се ожени, като си мислеше няколко месеца, след като се роди детето, да изчезне.

         За Уста Димитър това беше голям удар. И третият му син го изоставяше. Изчезваше и последната надежда. Сърцето му не можа да понесе този удар и един хубав ден, когато беше на работа в Опицвет, получи сърдечен удар и се отърва от всичките си грижи.

         Единствен наследник на богатството му оставаше Дончо - най-малкият син и последната надежда на разочарования баща.