Спаси ме, любов!

 Тя погледна нагоре. Гранитносивите облаци стискаха слънцето в студената си прегръдка. Хладен вятър играеше с жиците, а листата шумоляха някак тъжно. Младата жена допи кафето си, усмихна се на възрастната сервитьорка, и си тръгна.
"Колко красиво е небето, Господи - помисли тя с тиха въздишка. - Сигурно го виждам за последен път. Може би утре слънцето ще изгрее за всички други, но не и за мен." Две издайнически сълзи преминаха по нежните ù скули и достигнаха непокорната брадичка. В този миг телефонът ù зазвъня с добре познатата мелодия на личния лекар.
- Как си, Кристина?
- Добре съм, докторе. Чувствам се отлично.
- Готова ли си?
- Да. Ще бъда в кабинета Ви точно в четири. Подготвила съм здравната книжка, документите за постъпване в болницата, както и тези за трансплантация, в случай, че операцията е неуспешна.
- Кристина... - гласът на младия лекар проехтя някак глухо от другата страна на линията. - Операцията ще бъде успешна. Обещавам ти.
- Не ми обещавайте, докторе... Сам казахте, че туморът е злокачествен и всяка намеса би могла повече да навреди, отколкото да помогне. - гласът ù едва забележимо потрепери. Синеоката девойка зарови пръсти в дългата си, конопеноруса коса и нови две сълзи изплуваха от очите ù.
- Всичко ще бъде наред. Подготви се и не мисли за нищо. Не бива да се страхуваш. Ще бъда до теб. - нежните, галещи нотки на тембъра му сякаш изведнъж я успокоиха. Младата жена се усмихна.
- Добре, докторе. Дочуване.
- Дочуване, Кристина.
Телефонът замълча и тя изведнъж се почувства празна. Откакто видя младия лекар, сърцето ù подскачаше само при мисълта за името му. Той пое лечението ù и с особено старание се опитваше да ù вдъхва кураж дори в най-безнадеждните моменти. Ето защо тя избра именно той да проведе операцията. "Ако умра, ще бъде в ръцете му" - мислеше тя. - "Може би съм егоистична, може би не е правилно, но... му вярвам. А вярата понякога върши чудеса."
Подобни мисли кръжаха из главата ù и в ранния следобед. На никого не каза къде отива. Родителите ù знаеха, че е до късно в офиса, приятелките ù - също. Дори сестра ù не заподозря непонятното ù желание да бъде колкото се може по-близо до семейството. Небето предвещаваше буря.

Времето за прием наближи. Кристина седеше притихнала пред вратата, от която всеки момент щяха да я извикат. Кокалчетата ù бяха побелели, а устните – изпръхнали. В ръцете си държеше амбулаторния лист и изследванията, които показваха ужасната диагноза. Коридорът беше със зелени стени, а вратите бяха бели. Всичко това я връщаше в старите ù спомени. Особено тази миризма.
„Ако не оживея... - размишляваше тя – поне някой друг ще живее чрез мен.”
В мислите ù се прокрадна споменът за онези прекрасни, но болни дечица по света, които именно в този момент чакат своя донор. Никой не знаеше за тази настъпила промяна в нея. Опитваше се да го скрие. Дори от семейството си. В работата ù я познаваха като чудесен човек, с голямо и добро сърце, но никой не успя да разгадае какво я измъчва през последните месеци.
- Кристина - вратата се беше отворила и тя дочу познатия глас на доктора. Когато вдигна поглед, пред очите ù се открои снажната фигура на този висок, красив мъж, с опияняващ тембър. Косата му беше светлокестенява и късо подстригана. Очите – сиви, дълбоки и изпиващи. Погледът му винаги беше сериозен. Когато се съмняваше в нещо, той присвиваше леко очите си, а отстрани изглеждаше, сякаш може да проникне в душата на човек, за да успее да постави правилната диагноза.
- Кристина... - повтори той, изваждайки я от лабиринта на мислите ù. - Време е. Заповядай.
Той отвори широко бялата врата. Тя с мъка се повдигна от стола за чакане. И запристъпва леко.
Усещаше пулса си. Сякаш сърцето ù се беше качило в гърлото. Мислеше си, че всеки момент би могла да припадне. Докторът обаче видя изражението ù, дори вероятно бе прочел и мислите ù, защото промълви:
- Спокойно, Кристина. Всичко ще бъде наред. Оперирал съм стотици хора, а и колегите са добри.
- Не ми обещавайте нищо, моля Ви. Не ме успокоявайте - отвърна тихо Кристина.- Нека да приемем, че ако оживея, това ще е втори живот, който ми е даден от Бог. Ако той е преценил, че иска да ме прибере при себе си, вероятно просто ще го направи. А аз, аз сякаш съм почти готова да отида при него...
- Не мисли така, Кристина - окуражи я доктора, макар, че сърцето му се свиваше от всяка дума, която младата жена изричаше - Не мисли. Всичко ще бъде наред, довери ми се.
И той бащински положи ръка на кръста ù, предизвикайки спонтанна, но искрена усмивка на лицето ù. Този ден тя никога нямаше да забрави, независимо дали щеше да има утре или не.

Бяло. Нищо освен бяло. Бели стени, бяла кушетка, бяло перде, пуснато над белия прозорец. Кристина се чувстваше като уплашена малка Алиса, която търси подслон в неизвестния Огледален свят. Но тук, в операционната зала, нямаше огледала. Нямаше дори картини. Безучастните физиономии на минаващите покрай нея лекари, я караха нервно да върти кичур коса около пръста си. Операцията всеки момент щеше да започне.
"Господи... моля те... дай ми шанс. Само един, само сега... Искам да живея, Господи. Искам да живея."
- Кристина? - гласът на доктора я извади от тревожния унес. - След пет минути започваме. Ти добре ли си?
- Аз... Аз... "Кажи му, че си добре"... Аз... "Кажи му"... "Не мога."
- Кристина? - тонът му бе повече от настоятелен. Взе слабичките ù ръце в своите.
- Докторе...
- Не толкова официално... Няма нужда. Наричай ме Стефан.
- Стефане, аз... - младата жена притеснено облиза устни. Огледа се и като не видя нито едно приветливо лице, отново се обърна към мъжа, който все така изучаващо я гледаше. - Аз... много ме е страх. Не от смъртта, а от това, че... няма да живея... Никога вече няма да рисувам картините си. Да прегърна сестра си. Да кажа на родителите си, че ги обичам, че ми липсват, че... Няма да видя и Вас... Теб... - тук двамата се разсмяха. В очите им проблеснаха сълзи. Връзката, която бяха създали помежду си, бе силна и - някак - дълбока. По време на изследванията ù той държеше ръката ù. Когато майка му си отиде завинаги, Кристина дойде в болницата и го прегърна. И въпреки това те никога не пристъпиха границата. Сега младата жена се взираше в очите му и търсеше отговора. Търсеше спасително въже, мост, по който да премине... достигайки до сърцето му.
- Стефане, аз... трябва да ти кажа нещо. Не знам колко още ми остава и... ти трябва да знаеш. Мисля, че...
- Доктор Огнянов, четири часът е. - една намръщена възрастна сестра му подаде някакъв лист - Ако болната е готова, бихме могли да пристъпим към операция.
Докторът присви очи, обхождайки листа с непроницаемия си поглед. Изражението му бе смесица от тревога, мъка и някакво задушаващо чувство, което бе само негово.
- Доведете екипа. - нареди той. После се обърна към пребледнялата Кристина. - Това е третата операция за деня. "И най-важната" - добави мислено. - Всичко ще бъде наред.
Междувременно младата жена се бе превърнала в притихнало привидение. Само очите ù се открояваха на бледото, измъчено лице. Тя се опита да извие устни в нещо като усмивка, но вместо това хвана ръката му. Стисна я така, сякаш никога нямаше да я пусне.

 Стефан внимателно взе огромната спринцовка с упойката. Наведе се към русокосата жена и я погали нежно по косите.
- Спокойно, Кристина, сега леко ще те заболи, но после ще се отпуснеш...
- Дали ще те видя пак?- изражението на лицето ù говореше само по себе си за страховете, която пронизваха душата ù. Именно в този момент Стефан разбра в кое се корени проблемът. Тя бе влюбена в него. Младият лекар едва забележимо се усмихна:
- Разбира се, ще направя всичко по силите си. А и не е толкова сложно.
Стефан беше прекрасен хирург. Бе оперирал десетки пъти. През ръцете му бяха минали толкова животи и досега той нямаше загубена битка. Нямаше смърт. Не можеше да си го позволи. Мислеше, че ако някой ден допусне негов пациент да си отиде от този свят, той ще скъса дипломата си и никога вече няма да оперира.
Изпръска малко от течността през иглата на инжекцията и леко я постави, пробождайки нежната кожа на Кристина. След това се наведе, целуна я по челото и загрижено добави:
- Всичко ще бъде наред! – После се изправи се и хвана ръката ù. Държеше я силно, докато клепачите ù започнаха малко по малко да натежават и тя не се предаде изцяло в обятията на съня.
Спомените ù се завъртяха около игрите с приятелите ù, прекрасните места, които бе посетила. Около детството ù. Първата целувка, първото разочарование. Следването. Всичко се изреди като забързана картина, подобно на кинолента.
След тези мисли, тя се унесе в дълбок сън и засънува.
Летеше. Рееше се из облаците, подобно на птица. Виждаше отгоре всичко - себе си, лекарите, които се бореха за живота ù. Тя знаеше, че вероятно има някакви усложнения. Нещо се беше случило. Изведнъж почувства лекота, непривична за земните тела. Докосна ръцете си, но не усети нищо. Усмихна се. Беше се случило.
В този миг младата жена чу силен, гръмотевичен глас:
- РАНО ТИ Е ОЩЕ, МОМИЧЕ! ВРЪЩАЙ СЕ ВЕДНАГА!!! - И сякаш душата ù или онова, което тя смяташе, че е, се подчини безпрекословно. Втурна се бързо надолу и започна да пада. Падаше право към тялото ù. Само надолу. С всеки изминат метър, то все повече и повече започваше да натежава. Тя започна да чувства болка, все по-силна и по-силна, докато накрая не се събуди. Рязко. Внезапно. Отвори очи и видя бялата стая, в която бе положена. Луминесцентните лампи, които светеха. И сестрата, която закрещя като в несвяст:
- ПАЦИЕНТКАТА Е ЖИВА! ГОСПОДИ! ДОКТОРЕ, ЕЛАТЕ ВЕДНАГА!

 Стефан забърза към операционната, в която на една висока кушетка лежеше тя - Кристина. Лицето ù бе изпито, очите - хлътнали. Сякаш бе отслабнала още повече през последните часове. Косите ù, подобни на твърда коприна, красиво жълтееха. Тя бавно отвори очи и се усмихна.
- Докторе...
- Кристина... Прекрасна моя Кристина, ти си жива...
- Мисълта за теб ме поддържаше. През цялото време мислех за теб. И когато...
Не успя да довърши. Устните им се сляха. Той я притисна към себе си толкова силно, че сърцето му успяваше да долови биенето на нейното сърце. Преплетоха пръсти и в един дълъг миг просто стояха така - двама души, свързани със силата на любовта. Когато най-сетне се отдръпнаха един от друг, Стефан безкрайно нежно целуна челото ù и прошепна:
- Как би могла да помислиш, че ще те оставя да си идеш... Откакто те видях...
- ... не съм спряла да мисля за теб. - завърши тя. Той се усмихна.
- Трябва да си починеш.
- Остани при мен. Не искам да съм сама.
Така минаха няколко дни. Семейството на Кристина научи за диагнозата и операцията, и всички бяха крайно обезпокоени. Непрекъснато идваха и си отиваха, носейки купища плодове, цветя и книги. Стефан се суетеше наоколо (нещо крайно нетипично за лекар от неговия ранг) и ù се усмихваше винаги, когато доловеше погледа ù.
В деня на изписването, Лидия - сестрата на Кристина, се приближи до младия лекар.
- Нямате представа колко Ви благодаря, доктор...
- Огнянов.
- Благодаря Ви. Вие я спасихте.
- Тя беше достатъчно силна, за да го преодолее.
- И въпреки това... - Лидия дяволито се усмихна. - Така ли се грижите за всичките си пациенти? - в очите ù блестяха съзаклятнически огънчета.
- Хм... Хм... - прокашля се той и нервно потупа врата си. - Вижте, аз... намеренията ми са напълно сериозни и ще понеса отговорността, ако прецените, че... не съм бил професионалист докрай...
- Вие ни я върнахте, а това е най-важното. Подплатена с любов, такава връзка би издържала всички урагани на живота.
- Каква връзка? - усмихнато попита Кристина и застана метър встрани от сестра си и Стефан. Погледна първо единият, после другият. После добави: - А, Лид... виждам, че не ти е убегнала малката ни целувка. - и се приближи към Стефан, прегръщайки го. Той я погледна много нежно и я притисна до себе си.
- Нямаше как да не забележа - разсмя се на свой ред Лидия. - Но важното е, че всичко приключи добре.