Есенен ден. Когато излизах от вкъщи, бях убедена, че слънцето ще се задържи за по-дълго, ала определено грешах. Щом слязох от автобуса, за да се кача на следващия, който спираше близо до работата ми, забелязах, че изведнъж слънцето се затули от тъмни облаци.  Като на шега внезапно от небето се изсипа здрав дъжд. Капките бяха толкова едри, че за секунди покриха сухия асфалт. И се понесе миризма на дъжд. 
Изобщо не бях подготвена. Седях със слушалките на ушите и слушах любимото си радио с поглед забит в светофара. В себе си нито имах чадър, нито си бях взела яке, а на всичкото отгоре и спирката нямаше покрив. Така че просто се предадох. За успокоение си спомних думите на мама: „Е, какво, пък? Малко дъжд. Ти да не си от захар?“. Поех си въздух с облекчение. Няколко мокри кичура коса се плъзнаха по бузите ми и ми полепнаха по лицето. Дадох си ясна сметка, че ако автобусът ми продължи да се бави, утре ще пропусна работния ден.
 Поредният автобус спря пред мен, а колелата му изтласкаха вода към крачолите ми от новосформиралата се локва. Вратите се отвориха и няколко пътника слязоха от него. За разлика от мен бяха гледали прогнозата на Митко Чолаков и разтвориха чадърите си. 
„Ех... Да имаше сега някой добър самарянин, който да се притече на помощ с чадър", помислих си. И бях готова всеки момент да се ощипя заради тази своя мисъл. „Хората не са такива. Аз бих помогнала, но другите…“, още не беше изтекла до край тази мисъл и изведнъж над главата ми (като по поръчка) се появи един голям син чадър.  Свалих слушалките и погледнах невярващо.
- Май имаш нужда от чадър? – насреща ми се смееше един млад непознат господин.
- Ако нямате нищо против. – отговорих аз и побързах да се прибера под спасителния чадър. През целия път ми разказваше своята история. Намерих си нов приятел.