Есенен ден. Когато излизах от вкъщи, бях убедена, че слънцето ще се задържи за по-дълго, ала определено грешах. Щом слязох от автобуса, за да се кача на следващия, който спираше близо до работата ми, забелязах, че изведнъж слънцето се затули от тъмни облаци. Като на шега внезапно от небето се изсипа здрав дъжд. Капките бяха толкова едри, че за секунди покриха сухия асфалт. И се понесе миризма на дъжд.
Изобщо не бях подготвена. Седях със слушалките на ушите и слушах любимото си радио с поглед забит в светофара. В себе си нито имах чадър, нито си бях взела яке, а на всичкото отгоре и спирката нямаше покрив. Така че просто се предадох. За успокоение си спомних думите на мама: „Е, какво, пък? Малко дъжд. Ти да не си от захар?“. Поех си въздух с облекчение. Няколко мокри кичура коса се плъзнаха по бузите ми и ми полепнаха по лицето. Дадох си ясна сметка, че ако автобусът ми продължи да се бави, утре ще пропусна работния ден.
Поредният автобус спря пред мен, а колелата му изтласкаха вода към ...