Спомени от миговете на раздялата

I  Слънцето бавно залязваше на запад. Седях на леглото и го наблюдавах. В стаята се носеше нежна и тъжна музика. Тя беше възвишена като красивата природна картина. Съчетанието от двете беше в унисон с моето настроение. Предстоеше най-тъжният миг в живота ми - раздялата със Стефан. Дните се нижеха. Времето отлиташе и аз трябваше да замина. Не знаех дали ще се видя с него след бригадата. Той си отиваше за две години от живота ми, тъй както слънцето се спускаше бавно зад хоризонта. В очите ми напираха сълзите. Едвам ги сдържах...


II Година и пет месеца заедно, но ето всичко отиваше в миналото, в безкрая. Как ще протече живота в тези две години, какви ли превратности ще поднесе съдбата. До последния ден момичето се залъгваше с философски разсъждения, мечтаеше за бъдещето, но много бързо трябваше да се потопи в реалността. Още един ден... последният съвместен ден изтичаше. Стрелките се въртяха, минутите бягаха, секундите препускаха неумолимо бързо и идваше часа на раздялата. Болката беше свила гнездо в сърцето й, стоманени шипове го раздираха и то непрекъснато кървеше. От очите й капеха една след друга горчивите сълзи и се смесваха със сълзите на любимия. Още миг и ще трябва да тръгнат бавно към дома й. Последно изпращане, последна прегръдка и последна целувка. Ръцете се търсеха и се стискаха до болка. Колко трудно беше да се отделят едни от други. Думите запираха в гърлото. Настъпи мига на раздялата. Сякаш огромен нож разцепи на две тялото й. Остана само едната половина. Тя кървеше...  Кратко иззвъняване. Момичето изтича да вдигне слушалката. Беше решило да се държи твърдо, но не успя... Мълчание и тук-таме някоя отронена дума. Как не им се искаше да затворят телефона. Нямаше какво да говорят. Думите потъваха и се давеха в сълзите. Тогава той каза: "Достатъчно помълчахме". Бяха удостоили любовта си с едноминутно мълчание. Но... тя не беше мъртва. Тя се разгаряше с двойна сила. Тя пламтеше и живееше в сърцата им.

1986 г.