Седяха на брега на реката. Една жаба се беше втренчила в тях сред тръстиките.
Момиченцето хвърли камък и животното потъна към дъното.
Старецът се удари по шията.
- Гадни комари. Тебе хапят ли те, Красавицата ми?
- Не, дядо, защото ме обичат.
- Те и мен ме обичат, ама да ме ядат.
Пеперудка кръжеше над повърхността на водата.
- Дядо...?
- Кажи, детето ми.
- Пеперудите умират ли?
- Да, Стела.
Детето стана и отиде до върбата.
- А дърветата и те ли умират?
- И те, мъничето ми, но много по-бавно, защото ги хранят корените.
Момиченцето прегърна дървото и се заслуша, какво говорят корените на листата.
- А реката умира ли?
- И тя умира, но още по-бавно. Връща се пак в земята, откъдето се е родила.
- Ааа, звездите...?
- За тях само съм чувал, че умират, но са много далече и не съм сигурен.
- Аз ще умра ли?
- Защо ме разпитваш сега, тия глупости?! Всички умираме някога.
- И ти ли?
- И аз разбира се.
Тя прегърна дървото и се разплака.
- Сега пък, какво ти стана?!
Обърна се към него и ридаейки, започна да се удря с малкото си юмруче по гърдите.
- Не искам да умираш... Разбираш ли!!! Аз те обичам!
Старецът стана. Хвана я за ръка и я погали по главата.
- Щом ще плачеш, ще те върна в вкъщи при мама и тате.
Те тръгнаха един до друг по пясъчната пътека, всеки замислен за своето утре.
... А реката, бавно се носеше със своето днес.
Полет
- Гледай напред, детенце... Не в краката!
- Ами, кой да ми гледа в краката?
- Никой... Мести ги все едно, че бягаш, а гледай напред.
- Ти... Държиш ли мее ?!
- Държа те... И спри да кривиш това кормило!
- Не го кривя аз... То само се криви...
Той тичаше полуприведен зад колелото, хванал седалката. Косите на детенцето бяха развети и се оглеждаше навсякъде, докато въртеше педалите.
Накрая пусна колелото и тя покара десетина метра, после извика:
- Ти не ме държииш...
Колелото рязко кривна и момиченцето падна на тревата. Стоеше с източени напред устни, чудейки се, дали да заплаче.
- Няма нищо, моето момиче. Ставай! Пак ще се опиташ.
- Ти... Ти ме излъга... и не ме държиш! Няма да карам повече...
Тоя път наистина се разплака и започна да си търка очите.
- Е, затуй ли ти купих розовото колеленце с панделки, за да плачеш?
Вдигна я и изтупа поличката ѝ. След това я целуна по главата. Тя го прегърна за крака и спря да плаче.
- Давай, качвай се, защото смелите принцеси не плачат.
- Добре... Но ще ме държиш, докато ти кажа!
- Хубаво, Ваше Величество. Качвай се сега.
Детето се качи и този път много по-уверено го подкара.
Мъжът разпъхтян тичаше след нея.
- Сега... Пускай... Пускаай...
И тя полетя напред с развети коси.
Колелото сякаш се понесе нагоре... Нагоре към синьото небе... Към белите облачета.
Това бе първият и самостоятелен полет в живота.
Полет, който никога нямаше да забрави...
Последната приказка
Беше легнал до нея и я галеше по рошавата главичка, а тя стискайки куклата си еднорог, го гледаше в очите.
- Нали обеща, че ако легна до теб, ще спинкаш!
- Да, ама... ама, трябва и приказка да ми разкажеш.
- Не е хубаво малките деца да искат много. Каза да легна... Добре! Сега приказка, а ти въобще не си готова за сън.
- Да... и да е за принцове и принцеси и... Феи... и дракони... и еднорози... и ти да си в приказката.
- Ооо, то стана цял роман да ти разкажа, а ти, кога ще спиш?!
Тя му се усмихна и го погали по ръката.
- Когато го разкажеш.
- Добрее... В ония далечни, далечни години, когато бях млад и пращях от сили. Един ден реших да отида в царството на Езерната фея. Изведох белия си кон и препуснах натам...
- Конят, еднорог ли беше?
- Аааа, така няма да стане! Затваряш очи и не питаш! Само слушаш и така, като заспиш ще сънуваш приказката.
- Добре.
- Та препуснах аз натам и по пътя срещнах...
Усещаше, как бетонна плоча е легнала на гърдите му, но продължи да разказва.
Болката ставаше все по силна и едвам си поемаше въздух. Видя, как клепачите и спряха да трепкат и той притисна с ръка гърдите си. Тихо изпъшка и се отпусна до нея.
А тя, вече беше в съня си, където заедно препускаха към далечните царства.
А той, пое по дългия път в небето, където го чакаше Бог.
Пеперудата
Беше юли.Горещ летен ден.Полето със зреещата пшеницата изглеждаше, като златен океан, в които имаше зелено островче от един стар орех.Към него, водеше тънка отъпкана пътека сред житата.
Старецът стоеше под сянката на ореха и бършеше потта си. Малката Асол тичаше след една пеперуда и постоянно викаше към дядото.
- Дядо, дядо-о! Ела да я видиш, колко е красива…Ама много красива е! Ела де-е-е!
-Видях я бе, ангелче…Откъде събираш, тия сили да тичаш в жегата?
- Искам, да си я хвана.Ама тя не дава.
- Асол, остави животинката да си лети на свобода.Виж, колко хубаво прелита на цветята.
- Ама, тя е толкова хубава, че трябва да е моя, и да си я занеса в къщи.
- Детенце, детенце не всичко, което е красиво, трябва да си го затворим в къщи.Навънка свободно е по-красиво, отколкото затворено в дома.
-Ама-а, аз искам да си я гледам по цял ден!
- Ами погледай я сега дълго и я сложи в главичката си, там тя ще остане, а истинската пеперуда ще си хвърчи свободна навън.
Момиченцето, започна да хленчи:
- Аз пък си я искам в къщи… Ела да я хванеш!
Стареца изпъшка, взе сламената шапка до себе си и стана.
Пеперудката, уморена и тя от жегата, кацна на една метличина. Мъжът я захлупи с шапката и много внимателно я извади.
- Ето ти я. Но внимавай, като я държиш!
Детето,разтвори шепички и я хвана.Започна да наднича през малка дупчица,между пръстите си.
- Ама дядо, тя що не се движи?
- Не знам, мойто момиче. Сега нали си я погледа, вземи и я пусни.
Детето бавно разтвори шепи.Пеперудата стоеше неподвижна,а бляскавата и украса, беше полепнала по потните длани на момичето.
- Дядо, тя е умряла… И не е вече красива! – детето заплака.
- Нали ти казах момиченцето ми, всичко е красиво щом е свободно.Иначе умира и вече не хубаво.
Детето обърна дланта си надолу и телцето на пеперудката, направи последния си полет, не толкова красив към земята.
Край
© Гедеон Todos los derechos reservados