Старият полковник и пенсията
Старият полковник беше щастлив. Едно, че днес получи пенсията, второ – щеше да я брои. И сега, и следобяда, и утре, и вдругиден…
Направо – поне пет дни щеше да вади парите от тайното място и да брои. Една по една, спокойно, на глас… Вратата хлопната, външната заключена и на резе, прозорците затворени, пердетата спуснати…
Щото знаеш ли какви са ония от отсрещния блок? Старият полковник не ги познава, нито го интересуват. През широката улица, обаче, вижда, че насреща има двуетажни къщи. Отдолу са магазини, отгоре има прозорци с пердета. Тоест – някой живее там. А този някой не го знае никой какъв е. Обаче, Старият полковник е сигурен, убеден, знае – престъпник е! Няма начин да не е. И този престъпен тип дебне за пенсията му…
Неговата пенсия!
Която очаква от по-предния месец. А тогавашната очакваше три месеца предварително. Старият полковник има много време, няма занимавки, та му остават няколко неща.- Едното от които е чакането на пенсията. Така удължава живота си – движи се поне два месеца напред и е сигурен, че ще доживее до по-следващата пенсия. Поне! А когато тя дойде – той вече мислено е три месеца напред.
Тая пенсия знаеше, че ще пристигне още преди седмица. И всеки ден повтаряше на дъщерята – да не забрави за нея! Да си повтаря, да помни, да сложи на първо място в акъла пенсията… Неговата пенсия…
И тая заран тя му я донесе. Вчера Старият полковник й напомни поне пет пъти за нуждата пенсията да бъде в осем часа при него. И – за всеки случай, й звънна вечерта към единадесет часа. По сънливия й глас разбра, че я събудил, ама какво толкова? Друга работа - освен да се грижи за баща си, тя няма.
Е, да – има там някакъв, дето му се води зет, има едни деца, има и внуци…
Старият полковник няма нищо против децата и внуците й, но – да се знае мястото им. След него!
Та заранта дъщеря му отишла до банката рано-рано, изтеглила пенсията и я донесе. Изпреварила куп пенсионери, каза му. Добре, добре – не е за похвала. Тя си е длъжна да бъде първа. Защото става дума за неговата пенсия!
И сега парите са напреде му…
Старият полковник отново започна броенето. Нужно е. Едва второ за днес броене е.
Премята банкнотите, на глас произнася натрупваните числа – така, както дори имената на някогашните си възлюбени не е произнасял. Какво възлюбените – с такава страст даже началниците си не е споменавал…
А често ги споменаваше. Знаеше кога, къде, пред кого как да ги спомене. Уж случайно. Но – навреме и на място…
Затова и Старият полковник растеше в йерархията. Е, сложиха го чиновник. Явно не намериха място за него в армията, ама фактически беше част от нея. Щото… Много полковници, много нещо…
Но не всички точни, изпълнителни, последователно послушни като него.
Тежка работа – да знаеш кому какво да кажеш, как с началниците да се държиш, кои подчинени как да строяваш, властта винаги да подкрепяш. Независимо кой е начело.
Трудно беше, трудно…
Затова и пенсията му е голяма. Заслужена…
Не като на оня комшия, дето бил даскал 45 години. Даскал! Бе, какво знае тоя? Деца бил учил, та сега идват бивши негови ученици – вече остарели, с деца, че и внуци даже… Или оня от стълбищната площадка насреща. Доктор бил. Преди седмица някаква баба звънна погрешка на Старият полковник, а той не я пусна, докато всичко не му разказа. Идвала при доктора, както викаше на отдавна пенсионирания съсед, бил спасил навремето детето й, тя се сещала за него и всяка есен му носела някои неща от село. И други са идвали. Най-дразнещ беше някакъв дядка, все още кравар, дето веднъж цял телешки бут домъкна. Видя го Старият полковник през шпионката и се ядоса. Какво толкова е направил тоя доктор, та му носят и сега всякакви подаръци?
А за Старият полковник не се сещат…
Даже оня пияндурник на първия етаж има почитатели. Седеше си веднъж Старият полковник на бойния пост пред блока, минаха двама и попитаха за Иван. Старият полковник не ги остави на мира, докато не признаха какви са. Оня цапач пак бил рисувал, картините продавал, пък някаква подарил на читалището. И да вземе софиянец, дошъл в командировка тук, да я види, харесал наплесканото и поискал картина от Иван. За софийска галерия, много щяла да се хареса на чужденците…
Даже Иван пияндето търсят, пък за Старият полковник не се сещат…
Вярно, миналия месец някой позвъни. Той, разбира се внимателно погледна. Внучката. Ама не й отвори… Как така ще я пуска? Та баш тогава пак броеше парите… Внучка, ама…
Пари са туй , ей!
Старият полковник се дръпна от нахлулите мисли. Какви мисли?! Що да развъжда дървена философия? Утре ще вземе да мисли кое е добро, кое е зло, какъв трябва да е човекът…
Да, бе…
Няма време за глупости Старият полковник. Ей го – обяд приближава, а само два пъти преброи парите. Пред дъщеря си най-напред. Щото – дъщерята дъщеря, ама… Нека види, че той брои парите, проверява и после – евентуално – се доверява. Да е наясно предварително. Да я спаси той от греховни помисли спрямо парите му…
Старият полковник бавно взе купчинката. Подредени по номинал, строени като в казармата… Красиви, сладки, привлекателни…
И започна да ги премята ловко и брои на глас…
За какво да живее човек, ако не за щастието си…
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря, Дени, Юри!
-
Старият полковник
пенсия брои!
Страшно е доволен,
май ще я дари! -
Хахахах. Георги. Как добре си описал тази болест с броенето на парите. Мисля, че трябва да я впишат към психичните заболявания и да ѝ измислят някакви кешдепресанти..
Чудесен ти е разказът! -
Благодаря, Нели!
-
Много неприятен тип! Но реален, има го и в женски род ! Живеят само за да тормозят близките си. Благодаря!
-
Благодаря, Мариана, Надя, адаш!
-
Този образ наистина е голям образ. Полковник! Не е случаен! И е представител на цяла отделна раса, която уж по нищо не се отличава от човешката...
Ама се знае, че външността е лъжовна...
Поздравявам те.
ПП
Извън историята тук ми се върна споменът за 1 колега. Иначе, добър човек, но... Работеше като животно, ограничаваше си всеки харч - от най-евтиното всичко...
Та той роднини нямаше, а взимаше тогава, преди доста години, към 3 бона. И всичките тези пари ги държеше в джоба си и на ден се криеше по няколко пъти, зает да ги брои...
Трета къща строеше в далечното си село, а за кой?...
Иначе не беше лош човек, съвсем различна личност от Полковника, но това броене натам ме върна... -
Хм, сетих се за Ебенизър Скрудж. Само,че той накрая се променя...
-
Благодаря, Красе, Ирина, Безжичен!
За съжаление, образът е само дооцветен - реален е. И доста хора /тгук също/ възклицаваха: "Ти отде познаваш..." -
Ами, намерил е своето щастие. Измислил си го е. Придал му е образ, дълбочина, смисъл и плътност и достатъчно сила, с която да избута черните мисли.
Един своеобразен Франкенщайн, който е скроил своето щастие, радва му се и се утешава с него. Какво от това, че е ненужен и никой не се сеща за него.
Нали все пак някой е писал на полковника!
Хелоу банда 🙂☕ -
Продължаваш с безжалостната сатира на екстремалния егоизъм, толкова отвратителен образ си изградил на това нищожно човече и великолепно си показал именно нищожеството му. От мен само поздравления за много добрия разказ от поредицата.
-
Добре де, Генек - това ли е щастието? Ако наистина е щастлив от това, ще се съглася, но това е обсебване или мания. Не е ли щастие, когато си потребен, когато чуеш добра дума или видиш усмивка, че си свършил нещо свестно, обърка ме с тоя полковник...а, сигурно е щастлив, защото е стигнал до пенсия...аха, тук вече има повече смисъл
Поздрави!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
