- Готов ли си? - сякаш от нищото се появи Класната. Стоеше срещу закъснелия ученик и се усмихваше. Меко. Майчински. Излъчваше странна топлина. Предизвикваше доверие. Беше събрала цялото спокойствие на вселената. Нямаше да настоява. Щеше да изчака да и се довери.
   - Ъ? - думите се блъскаха в главата му като птица в клетка. Не можеха да се подредят. Не се вълнуваше. Но някакво недоумение го бе обладало. Знаеше, че трябва да тръгва и все пак, нещо не му беше ясно. Имаше много въпроси, но как да ги подреди? - А-а, те къде са? - успя да подбере от всичките, поне един.
   - Чакат ни. На полянката, до водопада. - с непристорена нежност и едва ли не съблазън, иззвъня гласът на Класната. И пак оная топла усмивка и нежно спокойствие. Сякаш стопиха и последните съмнителни неясноти в обърканите мисли на ученика. - Когато си готов, хвани ръката ми!
   Не! Не беше хипноза. Неяснотите си оставаха, но спокойствието и доверието ги избутаха някъде назад, назад... И той хвана ръката и. И тръгнаха. След първите стъпки, трепетно вълнение обхвана неврастеника. Отиваха при неговите добри приятели, с които се чувстваше толкова добре. Отиваше там, където истински желаеше. Но защо се вълнуваше така? Защо?
   А пътеката бе толкоз живописна, с толкова багри. Полски цветя, разпиляни в зелената трева. Жужащи пчели. Много и коя от коя по-пъстри пеперуди. А листата на дърветата - и зелени, и жълти, и... "Всъщност, кой сезон сме?" - помисли си той, но почти веднага махна с ръка. "Има ли значение? Един от топлите." И в тоя момент усети, че е изпуснал ръката на Класната. А тя бе пред него и бавно се отдалечаваше. Понечи да я настигне, но за миг се спря. Може би под въздействието на цялата магия, която го заобикаляше. Трябваше да продължи, но сам губеше кураж, а Класната все повече се отдалечаваше. Отново в главата му се заблъскаха ония неясни, объркващи, отчайващи въпроси и мисли. Какво? Защо? Къде?
   - Върна се! - чу той някакъв глас, сякаш над него. И една странна суетня наоколо. И ослепителна, бяла светлина. Зажумя. Отвори пак очи. И видя. Да, видя отговора на многото въпроси, които допреди малко му досаждаха.
   "Не, не съм се върнал! Вие ме върнахте! А някой попита ли ме, дали искам, а? И къде ме върнахте? В инвалидната количка и при прогизналите памперси, а? Там ли ме върнахте?" - искаше да изкрещи, но нямаше сили.
   Ех, Медицино, Медицино! Развиваш се, усъвършенстваш се, вървиш все напред и нагоре. А ще се научиш ли някога, кога помагаш и кога - не?