- Готов ли си? - сякаш от нищото се появи Класната. Стоеше срещу закъснелия ученик и се усмихваше. Меко. Майчински. Излъчваше странна топлина. Предизвикваше доверие. Беше събрала цялото спокойствие на вселената. Нямаше да настоява. Щеше да изчака да и се довери.
- Ъ? - думите се блъскаха в главата му като птица в клетка. Не можеха да се подредят. Не се вълнуваше. Но някакво недоумение го бе обладало. Знаеше, че трябва да тръгва и все пак, нещо не му беше ясно. Имаше много въпроси, но как да ги подреди? - А-а, те къде са? - успя да подбере от всичките, поне един.
- Чакат ни. На полянката, до водопада. - с непристорена нежност и едва ли не съблазън, иззвъня гласът на Класната. И пак оная топла усмивка и нежно спокойствие. Сякаш стопиха и последните съмнителни неясноти в обърканите мисли на ученика. - Когато си готов, хвани ръката ми!
Не! Не беше хипноза. Неяснотите си оставаха, но спокойствието и доверието ги избутаха някъде назад, назад... И той хвана ръката и. И тръгнаха. След първите ...