Втората седмица на февруари бе към края си. Къщите се  губexa в белия пейзаж на зимата, пушекът от комините танцуваше с вятъра, разнасяйки миризмата на въглища, топлеща ранобудните стопани на малкото селце. Дърветата, пременени с меките одежди на зимата, изглеждаха като великани от захарен памук.

Ясемин спеше щастливо в леглото си, на кръста ù се допираха малките краченца на сестра ù, сложила глава в другия край на пружиненото легло.

Баба Къймет бе станала рано, на печката кипеше чайник с липов чай. Дядо Юзеир влезе тихо в стаята и сложи дървата от скута си в щайгата до печката, след което се приближи до леглото на децата и погали спящите си внучки.

 - Къймет, чии са тези съкровища? - гласът му трепереше от вълнение и любов.

 - Наши са, Бей!Наши!Да са живи и здрави! - рече  бабата, целувайки меките бузки. - Аз отивам да  издоя козата, бей, не ги събуждай до тогаз.

Дядото кимна с глава и седна на малката табуретка пред печката, протегна длани върху кръглия сач и протри една в друга изстиналите си ръце.

Замисли се на това чудо, с което бог даряваше хората: децата! След което стана и застана до масата, взе ножа и извади хляба от платнената торбичка, погали сомуна и  започна да реже филии. Нa масата бяха сложени една в друга шолите за попара, надроби хляба и разпредели в купите. В друга по-голяма шола чакаше тарханата, накисната от снощи.

Миризмата на прясно издоеното мляко се разнесе в широката всекидневна.

  - Сиренето е станало много хубаво, ханъм, хубаво се хванало! - похвали жена си дядото, дъвчейки парченце от бялото козе сирене. Винаги я хвалеше, защото тя винаги заслужаваше похвала.

 - Все същата мая, бей... - рече бабата, не можейки да прикрие задоволството от похвалата, накарала я да поруменее. Споделените дълги години семеен живот не бяха успели да унищожат първите тръпки и във двамата.

 - Да ги събудим ли вече? - нетърпеливо попита Юзеир.

 - Хайде! Кезибанчеее, Ясемиин, хайде ставайте, бабо!

 - Добро утро, бабо! Добро утро, дядо! - Кезибан се измъкна от леглото и с боси крачета изтича до скута на дядо си, за което баба и я погледна неодобрително.

 - Тц, тц... Колко пъти ще ви казвам, бабо, да не стъпвате боси на пода, студено е, слагайте си терличките! - рече бабата, взимайки плетените вълнени терлички изпод възглавницата, след което ги сложи на тухлата върху печката.

Детето бе мушнало крачета между бедрата на дядо си, така му бе по-хубаво!

 - Дядо, знаеш ли, днес кака има рожден ден! - прошушна тихо в ухото на Юзеир.

 - А! Така ли?! Забравил съм, добре че ми каза! - благодари дядото, галейки разрошената главичка.

 - Бабо, чу ли, дядо е забравил!

 - Шштт!Тихо, дете, да не чуе кака ти, ще развалиш изненадата! - промълви тихо бабата, обличайки топлите терлички на малките крачета.

Ясемин отвори очи и вдиша миризмата на тарханата. Всяка сутрин се събуждаше с тази миризма, с веселото свиръкане на кипящият чайник и мелодията на горящите дърва във печката. Но най-важното бе, че се събужда с гласа на баба си и дядо си.

 - Бабо, гладна съм!

 - Ех, дете, ти от бебе си такава, вместо добро утро, поздравяваш с ‘’гладна съм’’! - рече Къймет закачливо.

Ясемин седна в края леглото и наведе главичка засрамено, наум се скара на стомаха си, че огладнява толкова рано.

Седнаха на масата, пред всеки имаше шола със попара от тархана.Това бе най-вкусната закуска!

Юзеир намигна на жена си и попита:

 - Колко е часът, Къймет?

 - Да попитаме Ясемин, бей, нека тя каже! - отвърна му намигайки бабата.

Ясемин обърна глава към стенния часовник и след кратко мълчание обяви гордо:

 - Часът е точно 7:35!

 - И аз, и аз! Питайте и мен! - настоя сестричката.

 - Колко е часът, Кезибанче? - попита Юзеир сериозно.

Детето слезе от стола отиде срещу стената, на която бе закачена къщичката с птичето, почеса главичка и се обърна гордо към масата:

 - Часът е точно 7:35! - имитира кака си детето.

 - Ха-ха-ха! Не е вярно! - възпротиви се с насмешка Ясемин.

 - Как не е вярно?! Ти така каза, како! - гледаше часовника детето и се молеше на птичето да му каже колко е часът.

 - Да, аз като казах беше толкова, но от тогава минаха 2 минути! - обяви доволно Ясемин.

Кезибан стисна зъби от яд и седна на местото си. Юзеир направи знак на бабата, посочвайки чекмеджето на шкафа. Бабата извади от там две малки кутии и ги мушна в пазвата си под елека, след което взе малка чаша с вода и се доближи до масата, потопи пръсти във водата и напръска лицето на Ясемин.

 - Честит рожден ден, Ясемин!

 - Бабо, недей, знаеш, че не обичам така...

 - Рожденничката се мокри за здраве, бабо! - усмихвайки се погали мокрите бузки бабата.

 - Добро утро! - рече детето, обувайки терличките си. - Вие много преди мен ли станахте? - попита, гледайки сестричката си, гушнала се в дядо и малко ревнуваше.

 - Охооо, много ами! Како, аз вече 20 часа съм в скута на дядо! - каза сестричето сериозно наблягайки на цифрата 20.

Ясемин се ухили, сестричката ù не знаеше да брои, но на инат казваше така, защото все пак бе чувала, че 20 е голямо число! Баба Къймет казваше, че 20 пъти да се роди, пак дядо Юзеир ще избере! Каката, простила  ранобудността, облече елечето си и застана пред мивката, бабата чакаше с топла вода и кърпа, защото от студа тръбите бяха замръзнали и бойлерът, както винаги не работеше.

 - И аз, и аз! - подскосчи от скута на дядото Кезибан - И аз искам салун!

 - Не е салун, а сапун!- поправи я Ясемин.

 - Честит рожден ден, како!

Ясемин се усмихна на малкото си сестриче. Прегърна първо него, после баба си и дядо си.

 - А сега е време за изненадата! Подарък! - рече Юзеир, подавайки малката кутия.

Кезибан чакаше с нетърпение да отворят подаръка. Е, не беше голям, но все пак бе подарък! Какво ли имаше в тази цветна кутийка?! Oф, защо и нейният рожден ден не беше сега?!

 - И аз, и аз! Няма ли да кажеш пак, а за мен?!- попита Къймет.

Кезибан наведе глава обидено и изтича в леглото, зарови глава във възглавницата и зарида на сила, но любопитството ù бе по-голямо от обидата и вдигна глава, гледайки кутията в ръцете на кака си. Днес бе нейният рожден ден, никoй нямаше да подари подарък на малката сестричка.

 - Кезибанче, виж, а това е за теб! - поклати кутийката дядото.

Детето изскочи от леглото и грабна кутията, но точно тогава Ясемин бе отворила своят подарък.

 - Какво е, како?

 - Часовник! Златен часовник, като на баба!-подскочи Ясемин радостно. - Бабо, виж!

 - Како, дай да си го сложа!

 - Това е моят подарък! Още аз не съм го сложила!

 - Не се карайте, отвори и ти своят подарък, дете! - каза бабата.

 - Часовник! Златен часовник!

Баба Къймет поглeдна мъжа си облекчено и  се усмихна, а той на свой ред не се сдържа и очите му се изпълниха със сълзи.

 - Чии са тези съкровища, Къймет?

 - Наши са, бей, наши!

Празнуваха седмия рожден ден на Ясемин...

Два еднакви златни часовника красяха детските китки, но очите на сеcтричето гледаха часовника на каката.

 - Какво Кези, не ти ли харесва твоят подарък?

 - Харесва ми, но...

 - Какво? Искаш моя ли?! - усмихна се Ясемин.

 - Твоят е по-хубав, како!

 - Защо ли?! - намигна Ясемин хитро на дядо си, откопчавайки верижката.

 - Право е детето, всяка вещ приема красотата на собственника си! - рече Юзеир, гледайки размяната на златните часовници. - Няма нищо еднакво на този свят, но обичта може да украси всеки човек толкова, че всичко около него да блести!

Кезибан сложи часовника на китката си и се завъртя радостно.

 - Дядо, да кажа ли колко е часа? - попита Кезибан.

 - Кажи, дете.

 - Трябва да попитам кака!

Засмяха се нa глас всички.

 - Вие двете сте като стрелките на този часовник, дете, една без друга, нямате сила да промените времето... - рече Юзеир, поглеждайки жена си - другата стрелка на живота му.