Втората седмица на февруари бе към края си. Къщите се губexa в белия пейзаж на зимата, пушекът от комините танцуваше с вятъра, разнасяйки миризмата на въглища, топлеща ранобудните стопани на малкото селце. Дърветата, пременени с меките одежди на зимата, изглеждаха като великани от захарен памук.
Ясемин спеше щастливо в леглото си, на кръста ù се допираха малките краченца на сестра ù, сложила глава в другия край на пружиненото легло.
Баба Къймет бе станала рано, на печката кипеше чайник с липов чай. Дядо Юзеир влезе тихо в стаята и сложи дървата от скута си в щайгата до печката, след което се приближи до леглото на децата и погали спящите си внучки.
- Къймет, чии са тези съкровища? - гласът му трепереше от вълнение и любов.
- Наши са, Бей!Наши!Да са живи и здрави! - рече бабата, целувайки меките бузки. - Аз отивам да издоя козата, бей, не ги събуждай до тогаз.
Дядото кимна с глава и седна на малката табуретка пред печката, протегна длани върху кръглия сач и протри една в друга изстиналите си ръце.
Замисли се на това чудо, с което бог даряваше хората: децата! След което стана и застана до масата, взе ножа и извади хляба от платнената торбичка, погали сомуна и започна да реже филии. Нa масата бяха сложени една в друга шолите за попара, надроби хляба и разпредели в купите. В друга по-голяма шола чакаше тарханата, накисната от снощи.
Миризмата на прясно издоеното мляко се разнесе в широката всекидневна.
- Сиренето е станало много хубаво, ханъм, хубаво се хванало! - похвали жена си дядото, дъвчейки парченце от бялото козе сирене. Винаги я хвалеше, защото тя винаги заслужаваше похвала.
- Все същата мая, бей... - рече бабата, не можейки да прикрие задоволството от похвалата, накарала я да поруменее. Споделените дълги години семеен живот не бяха успели да унищожат първите тръпки и във двамата.
- Да ги събудим ли вече? - нетърпеливо попита Юзеир.
- Хайде! Кезибанчеее, Ясемиин, хайде ставайте, бабо!
- Добро утро, бабо! Добро утро, дядо! - Кезибан се измъкна от леглото и с боси крачета изтича до скута на дядо си, за което баба и я погледна неодобрително.
- Тц, тц... Колко пъти ще ви казвам, бабо, да не стъпвате боси на пода, студено е, слагайте си терличките! - рече бабата, взимайки плетените вълнени терлички изпод възглавницата, след което ги сложи на тухлата върху печката.
Детето бе мушнало крачета между бедрата на дядо си, така му бе по-хубаво!
- Дядо, знаеш ли, днес кака има рожден ден! - прошушна тихо в ухото на Юзеир.
- А! Така ли?! Забравил съм, добре че ми каза! - благодари дядото, галейки разрошената главичка.
- Бабо, чу ли, дядо е забравил!
- Шштт!Тихо, дете, да не чуе кака ти, ще развалиш изненадата! - промълви тихо бабата, обличайки топлите терлички на малките крачета.
Ясемин отвори очи и вдиша миризмата на тарханата. Всяка сутрин се събуждаше с тази миризма, с веселото свиръкане на кипящият чайник и мелодията на горящите дърва във печката. Но най-важното бе, че се събужда с гласа на баба си и дядо си.
- Бабо, гладна съм!
- Ех, дете, ти от бебе си такава, вместо добро утро, поздравяваш с ‘’гладна съм’’! - рече Къймет закачливо.
Ясемин седна в края леглото и наведе главичка засрамено, наум се скара на стомаха си, че огладнява толкова рано.
Седнаха на масата, пред всеки имаше шола със попара от тархана.Това бе най-вкусната закуска!
Юзеир намигна на жена си и попита:
- Колко е часът, Къймет?
- Да попитаме Ясемин, бей, нека тя каже! - отвърна му намигайки бабата.
Ясемин обърна глава към стенния часовник и след кратко мълчание обяви гордо:
- Часът е точно 7:35!
- И аз, и аз! Питайте и мен! - настоя сестричката.
- Колко е часът, Кезибанче? - попита Юзеир сериозно.
Детето слезе от стола отиде срещу стената, на която бе закачена къщичката с птичето, почеса главичка и се обърна гордо към масата:
- Часът е точно 7:35! - имитира кака си детето.
- Ха-ха-ха! Не е вярно! - възпротиви се с насмешка Ясемин.
- Как не е вярно?! Ти така каза, како! - гледаше часовника детето и се молеше на птичето да му каже колко е часът.
- Да, аз като казах беше толкова, но от тогава минаха 2 минути! - обяви доволно Ясемин.
Кезибан стисна зъби от яд и седна на местото си. Юзеир направи знак на бабата, посочвайки чекмеджето на шкафа. Бабата извади от там две малки кутии и ги мушна в пазвата си под елека, след което взе малка чаша с вода и се доближи до масата, потопи пръсти във водата и напръска лицето на Ясемин.
- Честит рожден ден, Ясемин!
- Бабо, недей, знаеш, че не обичам така...
- Рожденничката се мокри за здраве, бабо! - усмихвайки се погали мокрите бузки бабата.
- Добро утро! - рече детето, обувайки терличките си. - Вие много преди мен ли станахте? - попита, гледайки сестричката си, гушнала се в дядо и малко ревнуваше.
- Охооо, много ами! Како, аз вече 20 часа съм в скута на дядо! - каза сестричето сериозно наблягайки на цифрата 20.
Ясемин се ухили, сестричката ù не знаеше да брои, но на инат казваше така, защото все пак бе чувала, че 20 е голямо число! Баба Къймет казваше, че 20 пъти да се роди, пак дядо Юзеир ще избере! Каката, простила ранобудността, облече елечето си и застана пред мивката, бабата чакаше с топла вода и кърпа, защото от студа тръбите бяха замръзнали и бойлерът, както винаги не работеше.
- И аз, и аз! - подскосчи от скута на дядото Кезибан - И аз искам салун!
- Не е салун, а сапун!- поправи я Ясемин.
- Честит рожден ден, како!
Ясемин се усмихна на малкото си сестриче. Прегърна първо него, после баба си и дядо си.
- А сега е време за изненадата! Подарък! - рече Юзеир, подавайки малката кутия.
Кезибан чакаше с нетърпение да отворят подаръка. Е, не беше голям, но все пак бе подарък! Какво ли имаше в тази цветна кутийка?! Oф, защо и нейният рожден ден не беше сега?!
- И аз, и аз! Няма ли да кажеш пак, а за мен?!- попита Къймет.
Кезибан наведе глава обидено и изтича в леглото, зарови глава във възглавницата и зарида на сила, но любопитството ù бе по-голямо от обидата и вдигна глава, гледайки кутията в ръцете на кака си. Днес бе нейният рожден ден, никoй нямаше да подари подарък на малката сестричка.
- Кезибанче, виж, а това е за теб! - поклати кутийката дядото.
Детето изскочи от леглото и грабна кутията, но точно тогава Ясемин бе отворила своят подарък.
- Какво е, како?
- Часовник! Златен часовник, като на баба!-подскочи Ясемин радостно. - Бабо, виж!
- Како, дай да си го сложа!
- Това е моят подарък! Още аз не съм го сложила!
- Не се карайте, отвори и ти своят подарък, дете! - каза бабата.
- Часовник! Златен часовник!
Баба Къймет поглeдна мъжа си облекчено и се усмихна, а той на свой ред не се сдържа и очите му се изпълниха със сълзи.
- Чии са тези съкровища, Къймет?
- Наши са, бей, наши!
Празнуваха седмия рожден ден на Ясемин...
Два еднакви златни часовника красяха детските китки, но очите на сеcтричето гледаха часовника на каката.
- Какво Кези, не ти ли харесва твоят подарък?
- Харесва ми, но...
- Какво? Искаш моя ли?! - усмихна се Ясемин.
- Твоят е по-хубав, како!
- Защо ли?! - намигна Ясемин хитро на дядо си, откопчавайки верижката.
- Право е детето, всяка вещ приема красотата на собственника си! - рече Юзеир, гледайки размяната на златните часовници. - Няма нищо еднакво на този свят, но обичта може да украси всеки човек толкова, че всичко около него да блести!
Кезибан сложи часовника на китката си и се завъртя радостно.
- Дядо, да кажа ли колко е часа? - попита Кезибан.
- Кажи, дете.
- Трябва да попитам кака!
Засмяха се нa глас всички.
- Вие двете сте като стрелките на този часовник, дете, една без друга, нямате сила да промените времето... - рече Юзеир, поглеждайки жена си - другата стрелка на живота му.
© Нигяр Хамидова Все права защищены
"Вие двете сте като стрелките на този часовник, дете, една без друга, нямате сила да промените времето... - рече Юзеир, поглеждайки жена си - другата стрелка на живота му."
Стрелки... Една без друга не могат да променят времето.
И си представих терличките