Стъклената огърлица на баба
Слънцето като фея рисуваше зайчета по избелелите тапети на всекидневната. Дървеният стол, лакиран съвсем скоро, разнасяше наоколо миризмата на нови мебели.
Всичко бе старо, но запазено. Зеленото пружинено легло бе прилепено до прозореца, нарисуваният летен пейзаж по желязната му облегалка бе внимателно ограден с тънък елипсовиден контур.
Голямата двойна възглавница бе подпряна към стената и жълтият атлазен блясък на коприната блестеше, създавайки богата атмосфера в селската всекидневна.
Пружината изскърца шумно, когато жената леко се обърна в леглото.
- Ох, ох...
Черната главичка на детето, седнало на пода до стола, се обърна към леглото. Бархетната сива рокличка на цветчета се размърда оживено. Плетените високи терлички безшумно пристъпиха по-близо към леглото на болната.
- Бабо! Боли ли те?! - сбръчкало вежди и присвило устни, попита детето.
Старата жена отвори очи и погледна малкото детско личице. Пъстрите ù очи бяха изгубили цвета си и сега изглеждаха само сиво-блатнени.
- Не, не, дете... Помогни ми да се облегна само...
Ясемин се покатери на леглото и се протегна да вземе атлазената възглавница. Пухкавите и боси крачета почувстваха топлината на завивката от американ. Детето прегърна баба си и леко сложи възглавницата зад гърба ù, след което се оттегли назад към краката ù, мушна голите си нозе под завивката и се усмихна.
- Бабо, днес по-добре ли си? - попита с надежда.
Старата жена навлажни с език сухите си устни и бавно смъкна тънката си тензухена забрадка.
- Да, дете, много по-добре съм от вчера! - излъга бабата, подтискайки болката в корема си.
Ясемин плесна с ръце от радост.
- Бабо, кога ще наберем коприва с теб? Ти сама казваш, че тя е вълшебна и лекува много болести, може и ти да оздравееш по-бързо, а?
- Днес не мога, дете, но утре може би...
- Значи все още си болна?! - въздъхна момиченцето, мушкайки ръцете си под завивката.
Бабата се усмихна топло на внучката си и и направи знак да дойде при нея. Детето пъхна глава под чаршафа и изпълзя от другия му край щастливо, сложи главичка на гърдите на баба си и дълбоко въздъхна облекчено, вдишвайки мириса на сапуна за пране по нощницата ù.
- Не съм болна, Ясемин, само вече не съм млада, остарявам, дете...
- Не е вярно, бабо! От миналото лято изобщо не си остаряла даже! - каза важно-важно детето, не знаейки, че в сравнение с нейните 5 години, животът на баба ù бе 10, а и повече пъти по-дълъг, тя помнеше само миналото лято, а за нея това бе много дълъг период.
- Ех, Ясемин! Ти не знаеш колко много неща съм изгубила за всичките си години... Младостта е само една от тях!
Ясемин повдигна главичка към баба си и целуна меката ù топла буза. Кристалното колие на врата ù заблестя на слънцето и детето започна като броеница да прехвърля стъклените топченца по врата ù.
- Бабо, а ти не помниш ли къде си ги изгубила?! - учудено подчерта въпроса си момиченцето.
-Ха! Да помня ли?! Кое по-напред да помня, кой знае къде съм ги разпиляла... Може би зад високите хълмове на селото, може би в шумните води на Лома, или между дърветата на Гьоллер дерето. - зaнарежда старата жена, впуснала се в спомени за младостта си.
- Бабо, помисли добре, спомни си, моля те! Ти само ми кажи къде си изгубила Младостта си и аз ще отида да я търся там! Дори да е в градината на изоставената лечебница, от която се страхувам, пак ще отида! Даже ако е на поляната между копривата, пак ще я намеря! Не искам да остаряваш, бабо! Ами ако я намеря твоята младост, ти ще играеш ли с мен на народна топка, ще скачаме ли на въженце?! - въодушевено се замечта внучето, очичките му заблестяха от надежда.
Старата жена целуна кадифената главичка и хвана малката ръчичка със студените си сухи длани.
- Ясемин, милото ми детенце, Младостта е като подарък, който всеки е длъжен след време да подари на някого. Ето като тази моя огърлица! Тя сега блести по-малко, отколкото когато моята майка бе ми я подарила, значи е дошло време да я подаря на теб, за да възвърне блясъка си. - жената смъкна кристалната огърлица и с треперещи пръсти я закачи на малката детска шия.
Ясемин подскочи от леглото и се обърна към прозореца, хванала стъклените топченца с меките си пръсти, протегна ръка навън, след което се обърна към баба си.
- Бабо, сега блести ли?
- Я какви зайчета рисува моята внучка! - каза Юзеир, влизайки във всекидневната.
- Дядоооо! - Ясемин се хвърли на врата му и шумно целуна двете му бузи.
Дядото леко сложи платнената чанта върху масата и се обърна към жена си.
- Къймет, само ако знаеш каква млада коприва набрах от градината на джамията! Сега ще я изчистя и ще сложа да се свари чорбица!
- О, Бей, там копривата е най-хубава! Сложи я в тавата и дай да я изчистя тук, а ти нахрани кучето, че нещо много се разлая тази заран, рано е огладняло май.
Ясемин слезе от скута на дядо си и грабна платнeната чанта. Бръкна с длани в нея и награби сноп коприва.
- Оooo, бабоооо, хапеее! - Ясемин дръпна ожулените си длани и започна да тръска ръце от болка.
Къймет погледна внучето си и го повика при себе си.
- Ясемин, Младостта е в теб, дете, много внимавай с нея, защото тя много бързо се наранява и отминава... Сега сложи ръцете си под чешмата и изчакай да отмине болката, не бой се!
Детето пусна силна струя вода и миейки ръцете си, си мислеше: как може от тази толкова парлива коприва баба ù да прави вкусна чорбица, нима Старостта не позволяваше на копривата да нарани нейните длани?! Или имаше тайни, които бяха нанизани по стъклената огърлица и може би тя щеше да ги разгадава една по една през целия си живот...
© Нигяр Хамидова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря на всички вас за подкрепата!
-
Пишеш увлекателно, близо си до хората и въздействието е чудесно. Ще опитам да намеря време и за останалите ти творби.
-
Наистина е прелестна твоята Ясемин!
-
Простичко и съкровено за живота... Благодаря ти, Нигяр!
-
Радвам се,че ви е уютно при мен!
-
Уютно е на твоята страничка, Нигяр. Този разказ предизвика у мен топла усмивка
-
Поздрав, Нигяр!
-
Благодаря Петя,сега чета твой разказМога да кажа,че изпитвам същите чувства!
-
Нигяр, словото ти е толкова приказно, с мъдри послания!А способността да се учудваме по детски, е дар, чуплив и нараним...
-
Благодаря,мила братовчедке!Ти ми препоръча този сайт.
Благодаря,Елена за хубавите думи! -
Личи си добрият разказвач.Завладя ме от първият ред и до края.Удоволствие беше за мен и смятам то да продължи и в следващите публикации
-
Благодаря !
-
Хареса ми
Добре дошла и успех!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
"Не бой се!"
Някога моята баба ми подари обеците си. От тогава не съм ги махала...
" Я какви зайчета рисува моята внучка!"
Огледало от слънчеви зайчета
Слънчеви зайчета
гонят врабчета
по покриви
в ранни утра.
Не покриви,
а сякаш полета
от макове
се смеят с очите
на наште деца.
И пролет е,
в розово
с песен облякла
мечти.
Вятърът вплита
се топло
в по детски
развяни коси.
Обрулва лилави
листенца
от цъфнали люляци.
Завихря ги
лудо
и ги посипва
по стъпки утъпкани,
както дъждът се изсипва
по мръкнало.
Слънчеви зайчета
в смях на деца.
Колко безгрижно
пристъпват
във стъпките,
поели птичи рефрен.
С устрем и песенно
минават в
познати следи.
Моето минало,
моето бъдеше есенно,
се оглежда
във детските
светли очи.