Баба ми. На осемнадесет, най-много деветнадесет. Готвят сватбата ѝ, уредена от прабаба ми. Женят я за човек, когото е виждала няколко пъти. В нейната къща не съм виждала снимка от това тържество, но дядо пази една. Тъжен спомен, поне за един от хората на нея.
Баба ми. На осемнадесет, най-много деветнадесет. Присъства на сватбата си, но изглежда, все едно я погребват. Чувала съм за уредени бракове, но предимно в затворени общества като тези на българомохамеданите, ромите и например, амишите. Но за уредени бракове през 70-те години между българи не бях чувала.
Баба ми, на осемнадесет, най-много деветнадесет. Облечена в бяла рокля, а очите ѝ – по-черни от най-непрогледната нощ. И винаги, когато съм ѝ била ядосана за нещо, съм стигала до един и същ корен на нейните лоши страни – сватбата. Защото, представете си някой да ви „даде“ на някого, да ви изпрати в чужда къща, от утре да сте длъжни да живеете с човек, когото едва познавате. А ако обичате някого другиго? Ако имате мечти и трепети? О ...