За първи път се усмихвах на гроба ѝ. Запалих свещ и отново бях в щастливите спомени. Подухна ветрец и пламъкът угасна. Започнах да ровя в джобовете си за запалката.
- Виждаш ли, колко малко трябва, за да угасне пламъкът?
Стреснах се. Зад гърба ми отново беше той. Слабичкият, почти прозрачен Никой. Този път държеше лопата и бе в работно облекло.
- Излиза, че никога не мога да се спася от теб.
- Можеш, като станеш друг човек.
- Разбрах, значи никога.
- Нали видя само лек полъх на вятъра и свещта е просто пръчица восък.
- Отново дълбоките ти разсъждения за живота, смъртта и всичко, а аз исках само да съм за малко щастлив със спомените си.
Стоеше с тъжна физиономия подпрян на лопатата. После заговори.
- Погледни свещта!
- И... какво... свещ.
- Виждаш ли капчиците восък по нея? ...