Свещичка

    За първи път се усмихвах на гроба ѝ. Запалих свещ и отново бях в щастливите спомени. Подухна ветрец и пламъкът угасна. Започнах да ровя в джобовете си за запалката.

- Виждаш ли, колко малко трябва, за да угасне пламъкът?

Стреснах се. Зад гърба ми отново беше той. Слабичкият, почти прозрачен Никой. Този път държеше лопата и бе в работно облекло.

- Излиза, че никога не мога да се спася от теб.

- Можеш, като станеш друг човек.

- Разбрах, значи никога.

- Нали видя само лек полъх на вятъра и свещта е просто пръчица восък.

- Отново дълбоките ти разсъждения за живота, смъртта и всичко, а аз исках само да съм за малко щастлив със спомените си.

Стоеше с тъжна физиономия подпрян на лопатата. После заговори.

- Погледни свещта!

- И... какво... свещ.

- Виждаш ли капчиците восък по нея?

- Да, и...

- Това са спомените, нещото, което остава, докато гори свещта. Те са част от нея. Променят я. Правят я по-обемна и... по- друга. Вече не е правата гладка пръчица. Всеки спомен е капка по нея, но и всеки спомен я скъсява.

- Може би си прав, така изглежда по-красива.

- По-красива, но за да бъде такава трябва да гори. Трябва да свети и отделя топлина. Когато фитилът изгори до края ще премигне няколко пъти и ще угасне, а от нея ще е останала само камарка восък, който в средата е все още течен. Малко езерце, което също ще се втвърди. Свещта няма да я има, но ще останат спомените за нея в тази купчинка.

- Не мога да разбера, защо ми описваш тази картинка.

- Нали търсеше запалка, за да я запалиш и отново да свети. Направи го и после се взри в пламъка и. Той ще ти говори по-точно от мен.

Послушах го и се загледах в трепкащото пламъче. После сякаш се стопих в него. Бях в миналото, бях дете. Смеех се с две лъскави зъбчета и стисках пръста на майка си. Пълзях по ароматна горска полянка с нацъфтели маргаритки. Карах, като луд колелото триколка по прашния път. Стоях на чина и стрелях топчета по вратовете на другарчетата си.Тичах с разкървавен нос след поредното сбиване. Бях в нощния парк и за първи път усетих устните и тялото на момиче. С подгъващи се крака носех огромен чувал, а гарата бе толкова, студена и сива... Пламъкът премигна.

Обърнах се и го погледнах.

- Не гледай мен, а огъня! В него си ти. Твоето аз, което е бродило в живота.

- Щастливо и тъжно е, но искам да видя, защо горя. Дали моят пламък е нужен някому.

- Всеки пламък е нужен, щом гори значи е нужен и Той те е създал затова. За да светиш.

Една пеперудка се хвърли в огъня и изгоря, припуквайки крилата ѝ се сгърчиха и стана малко черно телце плуващо във восъка.

- Видя ли?! Тя изгоря, защото моят пламък гореше.

- Такъв е животът. Не винаги носиш само светлина и топлина. Понякога те са това, което убива. Помисли, колко пъти искайки да направиш добро си наранявал или убивал. На тази земя не можеш да бъдеш винаги праведен. Много са злите сили!

Видях, как черното телце се понесе с восъка и после стана твърда капчица на свещта.

- Тази пеперуда беше твоя мечта изгоряла, но остана в теб, като восъчна капка.

Въртеше лопатата в ръката си.

- Тази лопата пък, за какво ти е?!

Засмя се.

- За камуфлаж пред другите, но може и да потрябва, за да погреба нещо.

- Пред кои други?

- Затвори очи и ще ги видиш.

Направих го и... Край мен бяха сенки, множество сенки вперили очи в нас. Имаше черни и бели, като някаква пъстра мъгла.Над всичко грееше Светлина. Отново отворих очи.

- Кои са тия?

- Силите, които са край теб. Силите, които могат да запалят свещта или да я угасят.

- Знаеш ли, не искам повече да си говорим искам да погледам свещта.

- Добре.

Обърна се и с походка, като на Чарли Чаплин тръгна между гробовете, а аз погледнах към свещта. Беше изгоряла, докато сме говорили.

Нищо и аз ще тръгвам.

С Богом. Ще се върна отново.