Свободната принцеса

Гледаше  с празен поглед Луната. О да, с нея бяха приятелки. Вече десет години се взираше в това голямо, бяло око. Понякога загадъчно, забулено в облаци, а друг път греещо ярко като слънце.

 - Ще ми помогнеш ли? – шепнеше като дете, но окото мълчеше тъжно. Вече порасна и не питаше. Само се гледаха.

Тишината.  Да, това беше другата й приятелка. Обвиваше я в наметалото си денонощно. Когато беше малка имаше повече посетители. Някои идваха тайно, а други с плам в очите. Така разбра, че кралят – нейният баща е бил отровен от брат си. Вече десет години чичо й управляваше. В началото я съжаляваха. Беше сираче, а по кръв – принцеса. Носеха й вкусна храна, даваха й надежда, че скоро ще бъде освободена. Тъмницата не беше за малки момиченца. С времето я забравиха. Остана някъде в миналото като поредната жертва на кроежи за власт и богатства. Една от многото, които плащаха със свободата или живота си, за да управляват тираните.

   Дрехите й бяха къси и тесни, но вече не се сещаха да й донесат нови. Вечер зъзнеше, а    денем търсеше слънчевите лъчи, за да се стопли. За разлика от нея килията през     годините не се промени. Беше все така студена и влажна, мрачна като дните й. Едно   ранно утро я изведоха сънена и премръзнала. Отново беше с наметалото на Тишината.   Никой нищо не продума. По коридорите на двореца цареше суматоха. Ако някой   случайно я разпознаеше падаше на пода превит на две. Това би я разсмяло, ако не беше   вкочанена от страх. Предполагаше, че търпението на чичо й се е изчерпало. Водеха я  към нейната смърт. Когато влезе в тронната зала, премигна заслепена. Заляха я детски  спомени за това величествено място. Тронът – най-могъщият символ на власт, зееше празен. Блъснаха я върху него и започнаха да ръкомахат  разпалено. Не разбираше какво крещят, какво искат от нея и какво ги вълнува. Дългите години на глад и мизерия я сринаха. Тя припадна и потъна в топла забрава далеч от всичко.

След три дни се събуди кралица. В невероятно пухено легло, в просторна бяла стая с огромни прозорци. Слънцето я къпеше с лъчите си, а луната чакаше някъде скрита, за да я приветства по-късно. Свобода! О да, тя беше вече свободна – единственото, което я вълнуваше. Тази мисъл караше устните й да се разтегнат в усмивка. Нещо съвсем ново за нейното изстрадало лице. Не я интересуваше, че чичо й беше убит на бойното поле. Тя беше единствената законна наследница и сега получаваше всичко.

 - Кралице, трябва да се омъжите.  Бракът ви е уговорен с принц Вилхем от Кървавото кралство. Той е ваш връстник и ще бъдете щастлива с него. – говореше нейният първи съветник.

 - Защо го наричат Кърваво? – изведнъж се досети да попита. Думата й навяваше единствено ужас.

 - Защото всяко провинение се заплаща с кръв. Такива са законите им. – погледна я студено съветникът й. Имаше чувството, че той премълчава нещо. Може би, че един ден тя също ще плаща...може би..

Съзрял паниката в очите й мъжът  промълви неуверено:

 - Правилата не важат за членовете на кралското семейство.

Тя се почувства измамена. Думата свобода изведнъж избледня и на нейното място се загнезди нещо друго. Непознато, мрачно и необратимо.

Срещата  с  бъдещият  й съпруг беше пълен провал. Разбрал за нейната красота и невинност, бащата на принц Вилхем беше поискал лично ръката й. Сам кралят я беше пожелал за съпруга. Знаеше, че сега е момента да се сдобие с богато царство и млада жена. Блед и слаб синът  се подчини на  бащината воля. Скоро беше плащал с кръв за поредното си непокорство и вече нямаше сили да се съпротивлява.

 - Не, не искам. Никога няма да се омъжа за вас. – изпищя кралицата. Преди да напусне разплакана тронната зала тя изслуша заплахата от жестоките устни на краля:

 - Вашият народ ще плати с кръвта си за детинското ви поведение. Ако не станете моя съпруга, ще ви обявя война! Нямате избор!

Часове по-късно вятърът галеше косите й, голите й рамене обвити с бял ефирен шал и дълга, сатенена рокля покриваща глезените й. Стоеше като тъжна статуя, търсеща помощ. Ах, защо се бави  нейната тайна приятелка?  Защо не изгрява?! Кралицата протягаше ръце към небето. И ето облаците я разкриха – далечна и магична.

 - Помогни ми. Върни ми свободата, моля те. Скоро ще ме отведат далеч от тук. В чуждо кралство, при зъл и мрачен владетел.

И в този миг Луната я чу. Незнайно защо и как. Може би това се случва само в приказките или само на тези, които вярват с чисто сърце.

Протегнатите ръце на момичето се превърнаха в крила, тялото й се преобрази. На перваза на балкона  се появи бяла, нощна сова. Птицата трепна, огледа се наоколо, поклони се на Луната и полетя. Издигна се, свободна, волна и потъна  в прегръдката на нощта. След нея полетя и Тишината.

.